— Не — викнах през плач. — Не можем да се върнем у дома, аз просто не мога.
Той спря по средата на маневрата и колата остана опасно препречила пътя.
— Какво означава това?
— Просто не искам да се връщам у дома.
— И защо? — Гласът му беше спокоен, но усещах някакво напрежение в тона му, което прикриваше нещо по-сериозно.
— Вече не се чувствам в безопасност там.
Той си пое дълбоко дъх, за да се овладее.
— Пак ли става дума за убийството? Стига, Кас, престъпникът изобщо не е близо до къщата ни, а и представа няма коя си. Знам, че убийството на Джейн те разстрои, но трябва вече да престанеш.
Гневно се обърнах към него.
— Как да престана, след като този злодей още не е заловен?
— И какво още трябва да направя? Сложихме алармена система на цялата къща заради теб. Освен да те оставя в някой хотел, това ли искаш? Защото ако е така, само ми кажи и ще го направя!
Докато се приберем у дома, вече бях в такова състояние, че Матю се обади на доктор Дийкън и той предложи да дойде вкъщи. Даже и неговото присъствие не можеше да ме накара да спра да плача. Той попита за лекарствата ми и когато Матю му каза, че не ги вземам редовно, доктор Дийкън се намръщи и заяви, че ги е предписал, защото имам нужда от тях. Под зоркия му поглед аз изгълтах с благодарност две от таблетките и зачаках те да ме отведат там, където нищо нямаше значение.
През това време внимателно ми задаваше въпроси, искаше да разбере какво е предизвикало този нервен срив. Слушах, че Матю му разказваше как съм се барикадирала във всекидневната, докато той е бил на работа. А когато докторът попита дали е имало други случаи на притеснително поведение от моя страна, Матю спомена, че предната седмица съм изпаднала в истерия, защото съм си въобразила, че виждам огромен нож да лежи в кухнята. А това всъщност било обикновен кухненски нож. Забелязах ги да си разменят многозначително погледи и след това заговориха за мен, все едно ме нямаше там. Чух думата „срив“, но вече нямаше значение, защото магията на хапчетата бе подействала.
Доктор Дийкън си тръгна, заръчвайки на Матю да ме кара да си почивам и да му се обади, ако положението се влоши. Прекарах остатъка от вечерта сънливо отпусната на дивана, докато Матю гледаше телевизия до мен, хванал ръката ми. Когато предаването свърши, той изключи телевизора и ме попита дали има нещо друго, което да ме тревожи.
— Ами цялата работа, която трябва да приключа преди началото на учебната година — отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи въпреки хапчетата.
— Но вече си подготвила доста уроци, нали?
Лъжите ми се обръщаха срещу мен.
— Няколко, но имам още много, а не съм сигурна, че ще успея да се подготвя навреме.
— Ами не би ли могла да помолиш някой да ти помогне?
— Няма как, всички си имат достатъчно задачи.
— Мога ли аз да помогна?
— Не, не става. — Погледнах го безпомощно. — Какво ще правя, Матю?
— Ами ако сама не се справиш, наистина не знам.
— Просто съм толкова уморена, че…
Той приглади косата ми.
— Ако ти е трудно, защо не поискаш да работиш на половин ден?
— Не мога.
— Защо?
— Вече е прекалено късно да ми намерят заместник.
— Глупости! Ако ти се случи нещо, ще им се наложи.
Изгледах го втренчено.
— Какво имаш предвид?
— Това, че няма незаменими хора.
— Но защо спомена, че нещо може да ми се случи?
Той се намръщи.
— Просто се опитвах да защитя тезата си — ако например си счупиш крак или те блъсне автобус, тогава ще трябва да ти намерят заместник.
— Но ти го каза, сякаш знаеш, че ще ми се случи нещо — настоях аз.
— Не ставай смешна, Кас! — Гласът му бе рязък и гневен и аз потръпнах, защото не се случваше често да повиши тон. Той усети потръпването ми и въздъхна. — Просто така е думата, нали?
— Извинявай — отроних тихо. Хапчетата вече бяха прогонили паниката и ме водеха към съня.
Той ме прегърна и притисна към себе си, но се чувствахме неловко.
— Просто си помисли дали да не поговориш с Мери за работата ти на половин ден.
— Или изобщо да не се връщам — чух се да изричам.
— Това ли искаш, да спреш напълно работа? — Той се дръпна леко назад и ме погледна учудено. — Във вторник ми сподели, че нямаш търпение да се върнеш в училище.
— Просто не знам дали ще успея да свърша всичко, което се очаква от мен, особено когато съм в това състояние. А дали да не поискам още няколко седмици отпуск и да се върна в средата на септември, след като се почувствам по-добре?
— Не съм сигурен, че ще ти позволят, освен ако доктор Дийкън не заяви, че не си способна да работиш в момента.