— Мислиш ли, че би го направил? — попитах аз, макар някакъв глас вътре в мен да ми подсказваше, че трябва да спра и да не забравям за обажданията, за Джейн и че не съм в безопасност у дома. Но не можех да задържа съзнанието си върху тези мисли достатъчно дълго, че да се съсредоточа.
— Би могъл. Нека да видим как ще се справяш с хапчетата. Има още две седмици до началото на учебната година. След като почнеш да ги вземаш редовно, вероятно ще се почувстваш много по-добре.
Петък, двайсет и осми август
Входната врата се затвори след Матю. От спалнята чух как запали колата, премина през портата и после се изгуби нататък по пътя. В къщата се възцари тишина. С мъка се надигнах до седнало положение, пресегнах се към двете прасковени на цвят таблетки, които бяха сложени на таблата със закуската ми, и ги пъхнах в уста, преглъщайки ги с портокалов сок. Не докоснах обаче двете филийки препечен черен хляб, които бяха разрязани по средата и артистично подредени на таблата, а не просто струпани една върху друга, както и купичката кисело мляко с мюсли. Вместо това се облегнах на възглавниците и затворих очи.
Матю беше прав. След като започнах да вземам хапчетата редовно, се чувствах много по-добре. Животът ми се бе подобрил драстично през изминалите дни — седмица или две?
Отворих очи и се взрях в часовника, за да видя коя дата сме. Петък, двайсет и осми август, значи бяха минали тринайсет дни. Може и да не си спомнях много неща, но петнайсети август бе запечатан в паметта ми като деня, в който бях преживяла нервен срив. Това също бе и рожденият ден на мама. Спомних си го едва след като доктор Дийкън си тръгна онази нощ. И когато осъзнах, че не съм отишла да сложа цветя на гроба й, отново ужасно се разстроих. Обвиних и Матю, че не ми е напомнил. Което съвсем не беше честно, понеже никога не му бях споделяла коя е рождената й дата. Той се въздържа да ми напомни за пропуска, а само каза, че мога да отида на сутринта.
Още не бях отишла, защото, чисто физически, не можех. Вземах две хапчета, преди да си легна, за да мога да спя цяла нощ, а всяка сутрин, преди да излезе, Матю ми носеше още две заедно със закуската. Той прост следваше указанията на доктор Дийкън, че трябва да си почивам. Така тревогата, която винаги изпитвах, след като той тръгнеше на работа, вече бе притъпена, докато се изкъпя и облека. Лошото беше, че към обед вече се чувствах толкова отпусната, че ми беше трудно да направя и крачка. Прекарвах по-голямата част от деня си в някакъв полусън, просната на дивана, докато телевизорът бе включен на канала за пазаруване, защото не можех да събера енергия да го превключа. Понякога, сякаш на заден план, чувах да звъни телефонът, но това едва достигаше до съзнанието ми. И понеже никога не вдигах, обажданията ставаха все по-редки. Той продължаваше да ми звъни, колкото да ми покаже, че не ме е забравил, но ми беше приятно да си представям раздразнението му, задето не можеше да ме намери.
Животът беше лесен. Хапчетата, колкото и силни да бяха, ми позволяваха да функционирам на някакво елементарно ниво, защото прането не се трупаше, съдомиялната се оказваше заредена, а къщата беше разтребена. Никога не си спомнях да съм вършила някое от тези неща, което би трябвало да ме тревожи повече, защото означаваше, че хапчетата тотално объркват и без това несигурната ми памет.
Ако бях по-разумна, щях да намаля дозата наполовина.
Ако бях по-разумна, нямаше обаче изобщо да имам нужда от хапчета.
Може би ако хапвах малко повече, те нямаше да ми въздействат толкова силно, ала, изглежда, бях изгубила и апетит заедно с ума си. Закуската, която Матю ми носеше, винаги отиваше в коша и пропусках обяда, защото бях твърде сънена, за да ям. Така че единственото ми хранене за деня беше вечерята, която приготвях и за двама ни.
Матю нямаше никаква представа как прекарвам деня си. Тъй като действието на хапчетата отслабваше около час преди той да се прибере, имах време да проясня съзнанието си, да се среща, да сложа малко грим и да приготвя нещо за вечеря. А когато ме попиташе какво съм правила, винаги измислях нещо: шетала съм из къщата или съм подреждала гардеробите… От моя гледна точка неведението беше благословия.
Исках да забравя напълно целия външен свят. Получавах много съобщения от Рейчъл, Мери и Хана, които ме канеха на кафе, и от Джон, който искаше да обсъдим учебните планове. Не бях отговорила на нито едно, защото не се чувствах във форма да се срещам с когото и да било, още по-малко да нищим уроци. Тези съобщения усилиха още повече напрежението, което вече ме беше обзело, и внезапно ми хрумна, че най-доброто решение би било да си изгубя телефона. Така няма да се налага да отговарям на никого. А и бездруго в къщата едва имаше обхват, така че не ми вършеше особена работа.