Отидох и взех мобилния си телефон. Имаше няколко съобщения на гласовата поща, както и три нови, ала аз го изключих, без да отворя което и да е. Тръгнах към всекидневната и се огледах къде мога да го скрия. Отидох до една от орхидеите, вдигнах я от саксията, пъхнах телефона на дъното и поставих растението отгоре му.
Въпреки действието на хапчетата, нямаше как да забравя, че имам деменция, защото винаги имаше дребни нещица, които да ми напомнят, че умът ми бавно се разпада. Вече не помнех как да настроя микровълновата фурна — един ден исках да си направя горещ шоколад, но се наложи да използвам обикновения котлон и тенджера, защото различните бутони на панела не ми говореха нищо.
А по пощата непрекъснато пристигаха разни неща, за които се сещах, че съм виждала по телевизора, но нямах спомен да съм поръчвала. Предния ден бе пристигнал поредният пакет. Матю го намери на прага, когато се прибираше от работа.
— Това беше отвън пред вратата — спокойно каза той, макар да се случваше за втори път през изминалите три дни. — Пак ли си поръчала нещо?
Извърнах лице, за да не види объркването в очите ми. Ядосвах се, че не съм поръчала нещо, което може да се побере в пощенската кутия, така че да мога да го скрия, преди той да се прибере у дома.
Пристигането на тази пратка толкова скоро след уреда за рязане на зеленчуци на спирали, който доставиха в понеделник, беше унизително.
— Отвори го и виж — казах аз, опитвайки се да спечеля малко време.
— Защо, за мен ли е? — Матю леко тръсна кутията. — Изглежда, е някакъв домакински уред.
Гледах го как разопакова пакета, докато отчаяно се мъчех да си спомня какво съм поръчала.
— Ренде за картофи? — Той ме погледна въпросително.
— Реших, че изглежда забавно — свих рамене, спомняйки си как бях видяла да превръщат картоф в тънки резенчета само за секунди.
— Сигурно ще ми кажеш, че върви с онова нещо, което прави зеленчуците на спирали и което дойде в понеделник. Откъде, за бога, се вземат тези неща?
Казах му, че съм ги видяла в рекламните притурки на неделния вестник, защото ми звучеше по-добре от това да си призная, че съм ги поръчала от телевизионния канал. Явно се налагаше в бъдеще да оставям чантата си в спалнята. Бях свикнала сутрин да я вземам с мен на долния етаж, в случай че ми се наложи да изляза бързо, което означаваше, че имам лесен достъп до кредитната си карта. Но даже и мълчаливият мъж по телефона да се появеше на прага ми, нямаше да мога да стигна далеч. Заради хапчетата шофирането бе напълно изключено, така че можех да избягам само в градината, което едва ли щеше да ми помогне особено.
Понякога си мислех, че е дошъл. Внезапно се събуждах с разтуптяно сърце, убедена, че ме гледа през прозореца. Първоначалният ми инстинкт беше да побягна, затова се мъчех да се надигна от фотьойла, но после отново се отпусках, без да ме е грижа особено. Казвах си, че ако наистина е тук, поне всичко ще свърши. Умът ми бе достатъчно бистър, за да разбера, че освен спасителен пояс, хапчетата щяха да се окажат и моята гибел по един или друг начин. Или поне щяха да доведат до края на брака ми, защото едва ли можех да очаквам Матю да продължи да търпи все по-странното ми поведение.
Усещах, че изпитите хапчета вече замайват съзнанието ми и затова побързах да взема душ. После бързо навлякох дрехите, които напоследък се бяха превърнали в моя униформа — джинси и тениска. Бях разбрала, че изглеждат горе-долу прилично, след като съм прекарала с тях деня на дивана. Веднъж си бях облякла рокля и след като спах до идването на Матю, тя беше толкова омачкана, та той се беше пошегувал, че може би цял ден съм пълзяла из храстите в градината.
Оставих чантата си и свалих таблата със закуската долу, след което натроших на късчета хляба и го изнесох в градината за птиците. Искаше ми се да поседна и да се порадвам на слънцето за малко, но вече се чувствах в безопасност само в къщата и при заключени врати. Не бях оставала навън, откакто започнах редовно да вземам хапчетата. Разчитах на продукти от фризера, за да приготвя вечерята и бях започнала да прибягвам към кутиите с мляко с дълъг срок на годност, които пазехме за спешни случи. Матю бе забелязал предната вечер, че хладилникът е почти празен, затова се надавах да предложи да излезем на пазар следващия ден.
Краката ми бяха натежали, докато се върна в къщата. Измъкнах от фризера някакви наденички, а после се разрових в паметта си за рецепта, с която да ги превърна във вечеря. Знаех, че някъде сигурно има още няколко глави лук, както и буркан домати в шкафа. След като бях измислила вечерята, спокойно се отпуснах на дивана във всекидневната.