Водещите от канала за пазаруване ми изглеждаха като стари приятели. Днес предлагаха часовници, украсени с малки кристали, и бях особено доволна, че съм твърде уморена, за да се кача за чантата си. Домашният ни телефон звънна. А аз само затворих очи и се оставих сънят да ме унесе. Харесваше ми усещането на бавно потъване в забравата, а щом действието на хапчетата преминеше след няколко часа, ми допадаше бавното завръщане в реалността.
Днес, докато се носех из онова странно пространство между съня и реалността, усетих някакво присъствие, като че имаше човек наблизо… Усещах го, сякаш беше в стаята и ме гледаше, а не от другата страна на прозореца. Лежах напълно неподвижна, сетивата ми се изостряха с всеки изминал миг, дишането ми ставаше накъсано, а цялото ми тяло се напрягаше. И когато вече не можех да понасям чакането, рязко отворих очи. Бях уверена, че ще го видя надвесен над мен с нож в ръка, а сърцето ми туптеше, заглушавайки всичко друго. Ала нямаше никой. А когато се извърнах към прозореца, се уверих, че и там е празно.
Докато Матю се прибере, около час по-късно, задушеното с наденички вече беше във фурната, масата беше сложена, а за да компенсирам липсата на второ ястие, бях отворила бутилка вино.
— Изглежда чудесно — похвали ме той. — Но първо искам бира. Ти желаеш ли нещо?
Матю отиде до хладилника и го отвори. Дори и аз потръпнах при вида на празните рафтове.
— О, не си ли пазарувала днес?
— Мислех, че може да идем заедно утре.
— Спомена, че ще напазаруваш на връщане от срещата ви. — Той си взе бира и затвори хладилника. — Как мина тя между другото?
Погледнах крадешком календара и забелязах „Ден за обучение“, написано под днешната дата.
Сърцето ми изтръпна.
— Реших да не ходя — отвърнах. — Какъв е смисълът, след като няма да се връщам на работа.
Той ме погледна изненадано.
— Кога го реши?
— Говорихме за това, забрави ли? Обясних ти, че не се чувствам готова да преподавам, че може да говорим за това с доктор Дийкън.
— Ала решихме също така, че ще изчакаме да видим как се чувстваш след седмица-две приемане на лекарствата. Но щом искаш… — Извади отварачка от чекмеджето и махна капачката на бирата. — Мери дали ще успее да ти намери заместник за толкова кратко време?
Сведох лице, за да не види изражението ми.
— Ами още не знам.
Той отпи направо от бутилката.
— Е, какво ти каза, когато й съобщи, не няма да се връщаш в училище?
— Не знам — повторих.
— Е, все нещо е казала — настояваше той.
— Още не съм я потърсила. Реших го окончателно едва днес.
— Но тя сигурно с искала да знае защо няма да ходиш на срещата.
Отговорът ми беше спестен от звънеца на вратата. Оставих го да види кой е, а аз седнах на масата и облегнах глава на дланите си, чудейки се как съм могла да забравя за деня на обучението. Едва когато чух Матю да се извинява любезно и многословно, разбрах, че Мери е на прага ни и ужасена, се примолих мислено той да не я покани да влезе.
— Беше Мери.
Вдигнах глава и го видях пред себе си. Чакаше ме да реагирам някак, да се оправдая, ала аз не можех, не знаех какво да правя вече.
— Тръгна си — добави той. За пръв път, откакто бяхме женени, го виждах ядосан. — Не си й споменала нищо, нали? Защо не си отговорила на никое от съобщенията й?
— Не съм ги видяла. Изгубила съм си телефона — изрекох с тревога в гласа. — Никъде не го намирам.
— Кога го видя за последно?
— Май беше в онази вечер, когато излязохме на вечеря. Напоследък не го използвам особено, затова не бях забелязала досега.
— Вероятно е някъде из къщата.
Поклатих глава.
— Търсих навсякъде, а също и в колата. Даже звъннах да питам и в ресторанта, но и те не са го намерили.
— Ами лаптопа ти, и него ли си изгубила? И защо не вдигаш домашния телефон? Явно всичките ти колеги са се опитвали да се свържат с теб — Мери, Кони, Джон. Отначало решили, че сме заминали на почивка в последния момент, но след като не си се появила на срещата днес, Мери сметнала за най-добре да дойде и да види дали всичко е наред.
— Заради хапчетата е — измърморих. — Приспиват ме.
— Тогава по-добре да помолим доктор Дийкън да намали дозата.
— Не. — Поклатих глава. — Не искам.
— Щом можеш да си поръчваш неща от някакво списание, какво ти е пречело да се обадиш на колегите си или поне на шефа си. Мери прояви голямо разбиране, но сигурно е ядосана.