— Престани да ме тормозиш!
— Да те тормозя ли? Току-що ти спасих кожата, Кас!
Знаех, че е прав, затова отстъпих.
— Какво каза Мери?
Той взе бирата си от плота, където я бе оставил.
— Нямаше какво толкова да каже. Предадох й, че си имала някои здравословни проблеми през лятото и вземаш лекарства. А тя не беше особено изненадана. Явно се е притеснявала за теб през последния срок.
— О, досещала се е… — прошепнах натъжено.
— Не ти е споменала нищо тогава, защото се надявала, че претоварването и умората са причина да забравяш разни неща. И че ще се оправиш след лятната ваканция.
Засмях се глухо.
— Значи сигурно е облекчена, че няма да се връщам.
Бях силно засрамена, че Мери е забелязала пропуските в паметта ми.
— Напротив, призна, че ще им липсваш. И помоли да й се обадиш веднага щом се почувстваш готова за работа.
— Много мило от нейна страна — отвърнах гузно.
— Всички са на твоя страна. Кас. Всички искаме да се оправиш.
Сълзи замъглиха очите ми.
— Знам.
— Ще трябва да си вземеш медицинско удостоверение от доктор Дийкън.
— Би ли го помолил ти за това?
Усещах погледа му върху себе си.
— Добре.
— А ще ме закараш ли до супермаркета? Не искам да шофирам, докато вземам хапчетата, а трябва да напълним хладилника.
— Хапчетата наистина ли ти влияят толкова много?
Поколебах се, защото ако му кажех, че е така, той можеше да помоли доктора да ми намали дозата.
— Просто предпочитам да не рискувам.
— Ясно. Ще идем утре.
— Нали нямаш нищо против?
— Разбира се, че нямам. Бих направил всичко, за да улесня живота ти, трябва само да ми кажеш.
— Знам — с благодарност изрекох аз.
Вторник, първи септември
Нямах търпение Матю да ми донесе закуската, за да мога отново да изпия хапчетата си. Бях забравила, че предният ден е неработен, така че не бях вземала таблетките три дни поред. Никога не ги пиех през уикенда, за да не разбере Матю колко силно ми влияят, така че просто ги криех в чекмеджето си. Освен това, когато той беше наоколо, нямах нужда от тях, за да преживея деня. Но ми трябваха нощем, иначе щях да лежа будна и да си мисля за Джейн, за престъплението и за убиеца, който още не беше заловен. И който още ми звънеше.
Няколко пъти през уикенда се улавях, че се оглеждам за таблетките и се чудех дали не мога да взема поне една само да се успокоя малко. Първият път беше в събота сутринта, когато се върнахме с колата, натоварени с покупки. Бяхме пили кафе навън и аз се бях насладила на усещането да бъда отново в реалния свят, макар и за час. У дома се захванах да прибирам покупките и тайничко се чудех как гледката на пълен с храна хладилник може да ми вдъхне увереност, сякаш владея живота си. Матю се пресегна да си вземе бира.
— Най-добре да започна с онова, с което ще завърша деня — весело подхвърли той.
— Какво имаш предвид? — попитах разтревожена.
Чудех се дали не изпитва нужда да се напие, за да може да издържи на все по-големите тревоги, които му причинявах.
— Ами ако Анди е приготвил някое от неговите кърита, със сигурност ще го полеем с бира.
Отне ми доста време да прибера сиренето в хладилника, мислейки трескаво.
— Сигурен ли си, че точно днес сме поканени у Хана и Анди?
— В събота преди неработния понеделник, така ми каза ти. Искаш ли да се обадя и да проверя? — Думите му не ми говореха нищо, но се ужасявах да не се досети, че съм забравила.
— Не, няма нужда.
Той отпи глътка бира и извади мобилния си телефон от джоба.
— Мисля все пак да проверя. Няма да навреди.
Обади се на Хана, която потвърди, че ни очакват на гости.
— Явно си обещала, че ти ще занесеш десерт — тихо изрече Матю, след като затвори.
— О, да — възкликнах аз, като се борех с паниката и се надявах, че имам достатъчно продукти поне за някакъв сладкиш.
— Мога да ида и да купя нещо от сладкарницата, ако искаш.
— Може би плодова пита с ягоди. — Приех с благодарност помощта му. — Нали нямаш нищо против?
— Не, разбира се.
Макар да избегнахме поредната конфузна ситуация, настроението ми се развали. Погледнах към календара на стената и забелязах нещо написано в квадратчето за събота. Изчаках Матю да излезе от стаята и отидох да го прочета. „Хана и Анди, седем часът.“ Помъчих се да не го приемам тежко, но ми беше трудно.
После, по време на вечерята, Хана попита дали се вълнувам от началото на учебната година. Не бях мислила какво ще кажа на познатите си, затова се възцари леко неловка тишина, докато не се намеси Матю.