— Кас реши да си почине още малко — обясни той.
Хана бе твърде учтива, за да попита за причината, но докато пиехме кафе, забелязах, че води оживен разговор с Матю. А през това време Анди ми отвличаше вниманието, като ми показваше снимки от ваканцията им.
— За какво говорехте с Хана? — попитах го в колата, докато се прибирахме.
— Нормално е да е загрижена за теб — тихо отговори Матю. — Приятелка ти е.
И внезапно изпитах огромно задоволство, че скоро ще си лягаме, за да имам причина да си изпия хапчетата.
Чух стъпките на Матю по стълбите и затворих очи, преструвайки се на заспала. Ако разбереше, че съм будна, щеше да иска да си приказваме, а аз желаех единствено хапчетата си. Той остави таблата и нежно ме целуна по челото. Престорих се, че леко се пробуждам.
— Спи си, спи… — прошепна той. — Ще се видим довечера.
Хапчетата се озоваха в устата ми още преди да е стигнал последното стъпало. Изтощена от усилията, които бях полагала през последните три дни, реших да си остана в леглото, вместо да се обличам и да слизам във всекидневната, както правех обикновено.
Сякаш само миг по-късно настоятелен звън ме изтръгна от дълбок сън. Отначало си помислих, че е телефонът, но звъненето продължи много след като телефонният секретар трябваше да се е включил и тогава осъзнах, че някой упорито натиска звънеца на вратата. Отново и отново…
Останах да лежа в леглото, без да се впечатля от факта, че има човек пред вратата. Първо, бях твърде упоена, за да ме е грижа, и второ, ако беше престъпникът, той едва ли щеше да звъни, преди да влезе да ме убие. Предположих, че вероятно беше пощальонът с нови пратки на неща, които не си спомнях да съм купувала. Едва когато започна да крещи през отвора на пощенската кутия, разбрах, че е Рейчъл.
Наметнах халат и слязох да отворя.
— Най-сетне — възкликна тя с облекчение.
— Какво правиш тук? — измърморих, усещайки, че леко завалям думите.
— Днес трябваше да обядваме заедно в „Сауър грейпс“.
Изгледах я смаяно.
— Колко е часът?
— Чакай да видя. — Извади телефона си. — Един и двайсет.
— Сигурно съм заспала — измърморих аз, защото това ми се струваше по-учтиво, отколкото да призная, че съм забравила.
— След като не се появи до един без петнайсет, опитах да се свържа с теб по мобилния, но се сетих, че си го изгубила — обясни тя. — Купи ли си вече нов?
— Още не.
— Пробвах да звънна тук, но ти не вдигна, затова се притесних, че може да си закъсала с колата. Или пък да си направила катастрофа… — продължи тя. — Защото знам, че иначе щеше да ме предупредиш, ако закъсняваш. Така че реших да дойда да видя с очите си дали си добре. Нямаш представа колко се зарадвах, щом забелязах колата ти пред къщата!
— Съжалявам, че те подведох да дойдеш дотук — виновно казах аз.
— Мога ли да вляза? — Без да чака отговор, тя нахълта в коридора. — Имаш ли нещо против да направя сандвич?
Последвах я в кухнята и седнах на масата.
— Моля, заповядай.
— Не е за мен, а за теб. Изглеждаш така, сякаш не си яла от няколко дена. — Извади хляб от шкафа и отвори хладилника. — Какво става, Кас? Заминах за Сиена за три седмици, а се прибирам и не мога да те позная.
— Беше ми тежко — тихо отроних аз.
Рейчъл сложи на масата бурканче майонеза, един домат и малко сирене, после извади чиния.
— Болна ли беше? — попита тя.
Изглеждаше толкова красива с прекрасния си тен и бяла лятна рокля, че се засрамих от пижамата си и се загърнах в халата.
— Само психически.
— Не говори така. Само че наистина изглеждаш ужасно. А и гласът ти пресеква и звучи неестествено.
— Заради хапчетата е… — Облегнах глава на масата. Плотът беше хладен под бузата ми.
— Какви хапчета?
— Доктор Дийкън ми ги предписа.
Рейчъл се намръщи.
— Защо ги вземаш?
— За да мога да се справя.
— И защо, случило ли се е нещо?
Вдигнах глава от масата.
— Само убийството.
Тя ме погледна объркано.
— Убийството на Джейн ли имаш предвид?
— Защо, и друго ли има?
— Кас, това беше преди седмици!
Лицето й ми се видя леко размазано, затова примигнах няколко пъти. Но тя продължаваше да изглежда така, затова явно причината беше в мен.
— Знам, ала убиецът й още е на свобода някъде — ядосано размахах пръст.
Рейчъл ме изгледа с подозрение.
— Смяташ, че още те преследва, така ли?
— Аха — кимнах аз.
— Но защо?
Отново се облегнах на масата.
— Продължава да ми се обажда.