— Каза ми, че е престанал.
— Вярно е. Но те вече не ме тревожат благодарение на хапчетата. Даже не вдигам слушалката вече.
С ъгълчето на окото си я следях как намазва хляба с майонеза, как реже домата и сиренето.
— Тогава откъде знаеш, че е той?
— Просто усещам.
Рейчъл поклати отчаяно глава.
— Нали си наясно, че няма никакво основание за този твой страх? Тревожиш ме, Кас. Ами работата ти? Учебната година започва утре.
— Няма да се върна.
Тя спря да реже.
— Докога?
— Не знам.
— Толкова ли са зле нещата?
— По-зле дори.
Тя направи сандвича и сложи чинията пред мен.
— Изяж това, после ще поговорим.
— Може би е по-добре да изчакаме до шест часа.
— Защо?
— Дотогава действието на хапчетата ще е преминало и думите ми може да ти се сторят по-смислени.
Рейчъл ме погледна невярващо.
— Да не искаш да ми кажеш, че прекарваш така целия си ден? Какво, за бога, вземаш? Антидепресанти ли?
Свих рамене.
— Мисля, че по-скоро потискат въображението ми.
— А какво мисли Матю за тези хапчета?
— Отначало не беше твърде ентусиазиран, но постепенно хареса идеята.
Рейчъл седна до мен и взе чинията, а после ми подаде сандвича, защото аз не бях посегнала към него.
— Яж — настоя тя.
След като изядох и двете половини, й разказах всичко, което се бе случило през изминалите няколко седмици: как съм видяла ножа в кухнята; как съм помислила, че има човек в градината и съм се барикадирала във всекидневната; как съм изгубила колата си и съм поръчала бебешка количка; както и за всички онези неща, които поръчвах от канала за пазаруване едно след друго… И когато стигнах до края, видях по лицето й, че няма представа какво да каже. Тъй като вече не можеше да се преструваме, че страдам от преумора и стрес.
— Съжалявам — прошепна разстроена тя. — Как приема всичко това Матю? Надявам се, че те подкрепя.
— Да, много. Но може би нямаше да е толкова добър с мен, ако се досещаше колко ще му е тежко в бъдеще, при положение че страдам от деменция като мама.
— Ти нямаш деменция. — Гласът й беше строг, дори суров.
— Надявам се да си права. — Щеше ми се да имам нейната увереност.
Скоро след това тя си тръгна с обещанието да дойде да ме види, когато се върне от поредната командировка в Ню Йорк.
— Такава късметлийка си — завистливо казах от прага. — Ще ми се да мога да замина и аз.
— Защо не дойдеш с мен? — импулсивно предложи Рейчъл.
— Не мисля, че ще съм добра компания.
— Но ще ти се отрази чудесно! Можеш да си почиваш в хотела, докато аз съм на конференцията, а вечер ще излизаме на вечеря. — Тя хвана ръката ми, а очите й блестяха от вълнение. — Моля те, кажи да, Кас, толкова ще е забавно! Ще си взема и няколко почивни дни след това, за да можем да сме заедно.
За един кратък миг се почувствах развълнувана като нея, сякаш наистина можех да го направя. После реалността ме връхлетя и осъзнах, че никога не бих могла да го сторя.
— Няма да стане — казах тихо.
Рейчъл ме погледна сериозно.
— Отлично знаеш, че няма такова положение.
— Съжалявам, Рейчъл, наистина не мога. Може би някой друг път.
Затворих вратата след нея и се почувствах още по-потисната от обичайното. Не толкова отдавна щях да се хвърля презглава и да приема предложението да прекарам една седмица в Ню Йорк с Рейчъл. Сега само мисълта да се кача на самолет или дори да изляза от къщата ми беше непоносима.
Копнеех да забравя всичко, затова отидох в кухнята и взех още едно хапче. Унесох се в сън моментално и дойдох на себе си едва когато чух Матю да ме вика по име.
— Извинявай — измърморих, засрамена, че ме е намерил дълбоко заспала на дивана. — Позадрямала съм, без да се усетя.
— Няма нищо. Да започна ли с приготвянето на вечерята, докато ти си вземеш един душ и се разсъниш?
— Отлична идея.
Вдигнах се на крака с мъка, качих се горе и след един хладен душ се облякох набързо и слязох в кухнята.
— Миришеш хубаво. — Матю се бе навел да извади чиниите от съдомиялната.
— Съжалявам, че не ми стигна време аз да ги извадя.
— Няма проблем. А пуснала ли си пералнята? Трябва ми бялата риза за утре.
Бързо се обърнах.
— Ще ида да я включа сега.
— Май си мързелувала днес, а? — шеговито подхвърли той.
— Малко — признах си аз.
Отидох в пералното помещение, отделих ризите от останалите дрехи за пране и ги пъхнах в пералнята. Но когато понечих да я включа, установих, че пръстите ми се колебаят кои точно кончета да натиснат, защото за мой ужас не можех да си спомня нищо.