— Най-добре сложи и тази вътре. — Сепнато се извърнах и видях Матю да стои до вратата, гол до кръста, стиснал в ръка ризата си. — Извинявай, стреснах ли те?
— Не, няма нищо — притеснено отвърнах аз.
— Изглеждаше, сякаш си се отнесла нанякъде.
— Добре съм.
Взех ризата от ръцете му и я пъхнах в пералнята. Затворих вратичката и останах да стоя пред нея в пълно неведение.
— Наред ли е всичко?
— Не — признах със свито гърло.
— Заради думите ми, че си мързелувала ли? — разкаяно каза той. — Само се шегувах.
— Не е заради това.
— А какво тогава?
Лицето ми пламтеше.
— Не мога да си спомня как се включва пералнята.
Тишината трая само няколко секунди, които ми се сториха ужасно дълги.
— Няма проблем, аз ще го направя — бързо изрече той и се пресегна край мен. — Няма нищо страшно.
— Разбира се, че е страшно! — ядосано се развиках аз. — Ако не мога да си спомня как работи пералнята, значи мозъкът ми не функционира правилно!
— Хей! — нежно прошепна той. — Спокойно.
Опита се да ме прегърне, но аз го отблъснах.
— He! — викнах. — Омръзна ми да се преструвам, че всичко е наред, след като не е!
Минах край него, ядосано излязох от кухнята и отидох в градината. Хладният въздух ме успокои малко, ала все по-бързото разпадане на паметта ми ме ужасяваше.
Матю ми даде малко време, после излезе навън и седна до мен.
— Трябва да прочетеш писмото от доктор Дийкън — тихо каза той.
Изстинах.
— Какво писмо?
— Това, което пристигна миналата седмица.
— Не съм го видяла. — Още докато го изричах, бегло си спомних, че забелязах някакъв плик с печата на лекарския кабинет.
— Беше оставено настрани, заедно с всички останали, които още не си отворила.
Замислих се за купчината писма, адресирани до мен, която се бе насъбрала през изминалите няколко седмици, защото не можех да се насиля да се занимавам с тях.
— Утре ще ги прегледам — прошепнах, внезапно уплашена.
— Така каза и преди няколко дни, когато те попитах за тях. Работата е там, че… — Той млъкна и доби смутен вид.
— Какво?
— Отворих писмото от лекаря.
Зяпнах и останах с отворена уста.
— Отворил си писмата ми?
— Само това — бързо се оправда той. — И само защото ми се стори, че ти не искаш да се занимаваш с него. Реших, че може да е важно, че доктор Дийкън иска да те види, да смени лекарствата ти или нещо подобно.
— Нямаш право — извиках гневно аз. — Къде е?
— Където си го оставила.
Прикривайки страха, който изпитвах, зад гнева си, отидох решително в кухнята и порових в купчината писма, докато го намеря. Пръстите ми трепереха, когато извадих листа от вече отворения плик и го разгънах. Думите сякаш танцуваха пред очите ми:…говорих със специалист за твоите симптоми…бих искал да те пратя на изследвания…ранно настъпила деменция;…Моля да си запазиш час възможно най-скоро.
Писмото се изплъзна от пръстите ми. Ранна деменция. Мислено изговарях думите, опитвах как звучат. През отворената врата чувах някаква птичка, която започна да чурулика и сякаш повтаряше: ранна деменция, ранна деменция, ранна деменция.
Матю ме прегърна, но аз бях скована от страх.
— Е, сега знаеш — отроних с пресеклив глас, готова да заплача. — Доволен ли си?
— Разбира се, че не! Как може да си го помислиш? Просто съм тъжен. И гневен.
— А защо, че се ожени за мен ли?
— Не, естествено.
— Ако искаш да ме напуснеш, можеш да го направиш. Все пак имам достатъчно нари, за да отида в най-доброто заведение за подобни случаи.
Той леко ме разтърси.
— Престани да говориш такива неща. И преди съм ти казвал — нямам никакво намерение да те напускам, никога. А и доктор Дийкън само иска да те прати на изследвания.
— Ами ако се окаже, че имам деменция? Знам колко ужасяващо тежко ще ти бъде.
— Ако този момент настъпи, ще го посрещнем заедно. Все още разполагаме с много години, Кас, и те могат да бъдат прекрасни, дори и да излезе, че имаш деменция. А и сигурно има лекарства, които можеш да вземаш, за да се забави болестта. Моля те, не почвай да се тревожиш, преди да има за какво. Знам, че е трудно, но трябва да бъдеш настроена оптимистично.
Някак успях да понеса остатъка от вечерта, ала изпитвах огромен страх. Как да бъда оптимистка, след като не можех да си спомня как се включват микровълновата или пералнята? Сетих се за мама и малкия чайник и горещите сълзи бликнаха отново. Колко време ми оставаше до момента, когато нямаше да мога сама да си направя дори чаша чай? И когато нямаше да мога да се обличам сама?