Забелязвайки колко съм потисната, Матю се опита да ме успокои, че винаги може да е по-зле. Ала щом го попитах какво може да е по-лошо от това да изгубиш ума си, той не можа да отговори, а аз веднага съжалих, задето съм го притиснала. Знаех, че няма смисъл да му се ядосвам, че се опитваше да запази спокойствие и да гледа положително. Така обаче ставаше с вестителя и лошите новини. Трудно ми беше да изпитвам благодарност, след като ме бе лишил и от последната надежда, че нещо различно от деменцията може да е причина за загубата на паметта ми.
Неделя, двайсети септември
Стоях в кухнята и бавно разбърквах ризотото, което приготвях за обяд. Бях загледана в Матю, който скубеше плевели от цветните лехи в градината. Не го гледах специално, просто го използвах да фокусирам погледа си, докато мислите ми блуждаеха като реакция на уикенда и липсата на хапчета.
Бяха минали два месеца от убийството на Джейн и нямах абсолютно никаква представа къде са отишли последните няколко седмици. Благодарение на хапчетата бяха преминали в безболезнен унес. С мъка се опитах да се върна назад и да пресметна кога бях получила писмото от доктор Дийкън, с което ми препоръчваше изследвания, и установих, че е било преди три седмици. Цели три седмици и още не бях свикнала с мисълта, че може да имам ранна деменция. Може би някой ден щях да мога да се изправя срещу този факт — тестовете ми бяха насрочени за края на следващия месец, ала за момента не се налагаше да го правя.
Образът на Джейн се появи в съзнанието ми. Лицето й остана пред очите ми, но изражението й бе все така замъглено, както в нощта, когато я бях видяла за миг зад размазаното от дъжда стъкло на колата й. Стана ми тъжно, че почти не си спомнях как изглежда. Струваше ми се, че всичко се е случило много отдавна. Мълчаливите обаждания обаче продължаваха. През седмицата, когато бях сама у дома, чувах, че телефонът звъни периодично. Понякога до замътеното ми съзнание достигаше гласът на Хана или Кони, или Джон, които оставяха съобщение на телефонния секретар. Ала щом обаждането прекъснеше, преди да се включи телефонният секретар, знаех, че това е той.
Продължавах да поръчвам неща от канала за „Телемаркет“, само че вече бях вдигнала мизата и сега пазарувах бижута вместо домакински уреди. В петък Матю се бе върнал от работа с поредния колет, оставен от пощальона на прага ни. А аз изтръпнах от мисълта, че отново ще се мъча да отгатна какво има вътре.
— Ухае на любимото ми ядене — усмихна ми се той, докато посягаше да ме целуне, а аз се насилвах да се сетя какво съм поръчала.
— Реших, че ще е приятно начало на уикенда.
— Идеално. — Той вдигна кутията. — Още нещо за кухнята ли?
— Не — отговорих колебливо, надявайки се да съм права.
— Какво е тогава?
— Подарък.
— За мен ли?
— Не, за мен.
— Може ли да го видя?
— Ако искаш.
Той взе ножиците и разряза опаковката.
— Ножове ли са? — заинтересува се той, докато изваждаше две черни плоски кожени кутии.
— Защо сам не ги отвориш и не видиш? — предложих му аз.
И внезапно разбрах какво има вътре.
— Перли — казах. — Вътре има перли.
Той вдигна капака на едната от кутиите.
— Много са хубави.
— За Рейчъл са — уверено заявих аз.
— Нали вече й купи онези обеци?
— Тези са за Коледа.
— Едва е септември, Кас.
— Няма нищо лошо да се подготвиш отрано, нали?
— Не, вероятно си права. — Той извади касовата бележка и подсвирна тихо. — Откога харчиш по четиристотин лири за приятели?
— Мога да правя каквото си искам с моите пари — настръхнах аз.
И в миг се убедих, че съм била права да не му казвам за къщата, която бях купила за Рейчъл.
— Разбира се. А за кого са другите?
Единственото обяснение беше, че вероятно съм забравила, че съм ги поръчала и съм взела и още един комплект.
— Мислех, че може ти да ми ги подариш за рождения ми ден.
Той се намръщи, сякаш вече не бе толкова склонен да продължи с преструвките.
— Нямаш ли си перли?
— Не и такива — заявих аз, надявайки се да не се появи и трети комплект.
— Добре. — Усетих, че ме гледа изпитателно. Често го правеше напоследък.
Ризотото беше готово и повиках Матю да обядваме. Тъкмо приключвахме, когато на вратата се позвъни. Той отиде да отвори.
— Не ми каза, че Рейчъл ще идва — подхвърли, когато влезе в кухнята с нея.
Макар че се усмихваше, личеше си, че не е твърде доволен от появата й. Аз се зарадвах, но бях и объркана, понеже нямах представа дали съм забравила, че съм я поканила или сама е решила да се отбие просто така.