— Кас не знаеше, просто реших да я навестя, за да си поприказваме — рече тя, притичвайки ми се на помощ. — Но ако ви притеснявам, мога да си тръгна. — Рейчъл ме погледна въпросително.
— Не, всичко е наред — побързах да кажа, защото ми беше крайно неприятно, че Матю я кара да се чувства неудобно. — Тъкмо приключихме с обяда. Хапна ли вече или да ти предложа нещо?
— Едно еспресо би било чудесно.
Матю не помръдна, макар че стоеше прав, затова отидох до шкафа и извадих чаши.
— Ти искаш ли? — попитах го.
— Да, моля.
Сложих чаша на поставката и извадих една капсула от кутията.
— Е, как си? — попита Рейчъл.
— Добре — кимнах аз. — Ами ти? Как мина командировката? — Продължих с въпросите, но без да питам конкретно, защото не можех да си спомня къде беше ходила.
— Все същото. Познай какво си купих на летището на връщане?
Поставих капсулата в процепа, ала вместо да се плъзне навътре, тя си остана да стърчи нагоре.
— Какво? — попитах, докато се мъчех да я натикам.
— Часовник „Омега“.
Извадих капсулата и опитах пак, усещайки погледа на Матю върху себе си.
— Чудесно. Рейчъл, сигурно е разкошен — заговорих припряно.
Капсулата все така не искаше да влезе на мястото си.
— Тъй си е… Реших да се поглезя.
Натиснах я, опитвайки да я натикам със сила вътре.
— Точно така — продължих. — Заслужаваш го.
— Първо трябва да вдигнеш лостчето — тихо каза Матю.
С пламнало лице, направих както ми нареди и капсулата застана на мястото си.
— Защо не ме оставиш аз да го направя? — предложи той. — Може би двете с Рейчъл ще искате да седнете в градината. Аз ще донеса кафето.
— Благодаря — приех с облекчение.
— Добре ли си? — попита Рейчъл, след като излязохме на терасата. — Може би трябваше първо да се обадя, ала докато бях в Браубъри тази сутрин, импулсивно реших да се отбия.
— Не се притеснявай, не си виновна ти, а аз — казах и я разсмях. — Не можах да си спомня как работи кафе машината. Първо беше микровълновата, после пералнята. Сега и това. Скоро ще забравя и как да се облека. — Замълчах за миг, събирайки сили за голямото разкритие. — Изглежда вероятно да имам ранна деменция.
— Да, спомена ми го преди няколко седмици.
— О, така ли? — посърнах аз.
— А направи ли всички онези тестове?
— Не, още не.
— Ами хапчетата? Вземаш ли ги?
— Да. — Снижих глас. — Но никога не ги пия през уикенда, защото не искам Матю да види колко силно ми влияят. Само се преструвам, че ги вземам, а всъщност ги крия в чекмеджето си.
Тя се намръщи.
— Кас! Щом ти действат толкова силно, значи изобщо не бива да посягаш към тях. Или поне намали дозата.
— Може би, но не искам. Без хапчетата няма да изкарам седмицата. Карат ме да забравя, че съм сама в къщата и да не обръщам внимание на телефонните обаждания.
— Още ли продължават?
— Понякога.
Тя сложи ръка на рамото ми.
— Трябва да кажеш на полицията, Кас.
Погледнах я.
— Защо? Едва ли ще предприемат нещо.
— Не знаеш дали е така. Може да поставят проследяващо устройство на входящите обаждания например. А какво мисли Матю?
— Според него не съществуват.
— Ето го и Матю с кафето ни — прекъсна ме тя на висок глас, предупреждавайки ме за появата му. Той сложи чаша кафе пред нея и тя го погледна мило. — Благодаря.
— Само викнете, ако искате още.
— Добре.
Рейчъл си тръгна около час по-късно, като предложи да дойде и да ме вземе следващия петък и да излезем навън вечерта. Знаеше, че вече не смея да шофирам сама и че мразя други хора да ме водят насам-натам. Съжалението, което изпитвах по живота, който водех преди, беше като физическа болка. Само че не деменцията ме бе лишила от независимостта ми, осъзнах аз, макар че този ден можеше и да настъпи някога. Бяха го направили вината и страхът, които изпълваха всеки миг от съществуването ми, откакто бях минала край Джейн с колата си преди два месеца. Вината и страхът ме бяха смазали.
Ако не бях се сприятелила с Джейн, ако не я бях срещнала в гората, ако тя не беше убита, щях да се справя с вестта, че имам ранна деменция. Щях да я посрещна с отворени очи и сега щях да проучвам какви са вариантите пред мен, вместо да прекарвам дните си полузаспала на дивана.
Осъзнаването в какво се бях превърнала и защо съм станала такава беше разтърсващо. Това усещане ме изтръгна от летаргията и ме накара да взема решение за някакво действие. Замислих се какво мога да направя, за да поема контрол над живота си или поне да почна го връщам към нормалния ритъм, и реших да отида до Хестън. Ако някой изобщо можеше да ми помогне да намеря покой, това беше Алекс, съпругът на Джейн.