Не очаквах да ме освободи от вината, която изпитвах, защото тя винаги щеше да е в мен. Но беше ми се сторил мил и състрадателен човек и ако се убедеше, че истински съжалявам, задето не съм спряла да помогна на Джейн в онази нощ, може би щеше да прояви благородство и да ми прости. Може би и аз тогава щях да простя на себе си. И дори щях да успея да се отдалеча от страха, който толкова грижливо бе подклаждан от мълчаливия мъж по телефона. Не бях толкова наивна, че да смятам как всичките ми проблеми ще се решат с едно посещение в Хестън. Но поне беше някакво начало.
Понеделник, двайсет и първи септември
Добавих хапчетата, които Матю ми бе донесъл сутринта, към малката купчинка, която вече бе в чекмеджето ми. Ако исках да шофирам до Хестън през деня, главата ми трябваше да е бистра. Прекарах дълго време под душа, наслаждавайки се на струите, които обливаха тялото ми, и когато най-сетне излязох оттам, се чувствах душевно по-силна, отколкото от много време насам. Сякаш бях преродена. И може би затова, когато телефонът звънна около десет часа, реших да го вдигна. Хем ми се щеше да проверя дали обажданията не са само продукт на въображението ми, хем да се уверя, че той продължава да ми звъни, след като не бях вдигала слушалката бог знае колко отдавна.
Рязкото поемане на дъх от другата страна, когато вдигнах слушалката, ми подсказа, че съм го изненадала. Останах доволна, че съм провалила плановете му и успях да приема тишината на линията много по-спокойно, отколкото преди. Дишането ми, обикновено накъсано от страх, сега остана равномерно.
— Липсваше ми.
Прошепнатите думи сякаш се плъзнаха като коприна по линията и ме удариха с невидима сила. Ужасът отново се надигна в мен, задави ме с отровата си, кожата ми настръхна. Захвърлих телефонната слушалка. Това не означава, че е наблизо, казвах си аз, мъчейки се да си върна частица от спокойствието, което изпитвах по-рано. Само защото ти е проговорил, не значи, че те наблюдава. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, напомняйки си, че той не очакваше да вдигна телефона, което доказваше, че не следи всяка моя стъпка. Но ми беше трудно да не се поддам отново на страха. Ами ако реши да ме навести, след като вече знае, че съм се завърнала в света на живите?
Влетях в кухнята, като очите ми инстинктивно провериха първо прозореца, а после и задната врата. Натиснах дръжката, която остана уверено непоклатима. Никой не можеше да влезе, освен ако не го пусна.
Исках да си направя кафе, но като си спомних проблемите с кафе машината от предния ден, реших да си сипя чаша мляко. И не преставах да се питам защо мъжът бе решил да ми проговори, след като никога досега не беше го правил. Може би искаше да ме изкара от релси, понеже за пръв път не беше успял да усети страха ми. В душата ми се надигна тържествуващо чувство, защото бях успяла да променя нещо толкова фундаментално между нас. Не бях го изкарала на светло, но пък го принудих да разкрие частица от себе си, дори и да бе само шепот.
Не исках да отивам в Хестън твърде рано, затова се заех да разчистя из къщи, за да не мисля твърде много, че съм сама. Но мислите ми не спираха да препускат лудо. Направих си чаша ментов чай с надеждата да ме успокои и седнах в кухнята да го изпия. Времето течеше бавно, но с усилие на волята успях да издържа до единайсет и тогава тръгнах, като включих алармата на излизане. Докато минавах през Браубъри, си спомних последния път, когато бях тук, в деня на случайната ми среща с Джон. Съсредоточих се и установих, че е било преди около пет седмици. Сетих се колко уплашена бях в онзи ден, понеже си бях въобразила, че убиецът е в градината и сега изпитах силен гняв, че някой е успял да насади толкова ужасен страх в мен. А къде бяха отишли тези пет седмици? Къде се беше пропиляло моето лято?
Пристигнах в Хестън, оставих колата на същата улица и отидох в парка. Нямаше и следа от съпруга на Джейн и децата, но не бях и очаквала да е толкова лесно. Не исках да се замислям над възможността, че изобщо можеше да не дойде в парка или какво щях да правя, ако откажеше да ме изслуша. Затова просто поседях на една празна пейка, наслаждавайки се на късното септемврийско слънце, което галеше лицето ми.
Към дванайсет и половина поех към бара, като пътьом се отбих в местния магазин да си купя вестник. Поръчах си кафе в заведението и го изнесох навън в градината. Имаше изненадващо много хора, които вече обядваха и внезапно се почувствах леко неудобно не само защото бях сама, а и понеже всички явно се познаваха или поне бяха редовни клиенти.