— Не различи ли някого в колата с нея?
— Не, ако бях видяла, щях да съобщя на полицията.
— Значи не си спряла?
Не можех да срещна погледа му и сведох очи.
— Помислих си, че е закъсала и спрях пред нея. Реших, че може да слезе от колата, но тя не го направи. Валеше като из ведро, затова изчаках да видя дали ще премигне с фарове или ще натисне клаксона, за да ми подскаже, че се нуждае от помощ. А когато и това не стори, предположих, че вече се е обадила на някого, който всеки момент ще дойде… Знам, че трябваше да сляза и да изтичам под дъжда към колата й, за да проверя дали всичко е наред, но бях твърде уплашена. Помислих си, че може да е някакъв капан, затова реших, че е най-добре да се обадя на полицията или на Пътна помощ веднага щом се прибера, защото бях само на няколко минути от дома, и да ги помоля да проверят дали има проблем. Но щом влязох вкъщи, се случи нещо и напълно забравих да позвъня. После, на следващата сутрин, когато чух, че е била убита млада жена, се ужасих. Не мога да опиша как се почувствах. Не можех да повярвам, че съм забравила да се обадя, непрекъснато си повтарях, че ако го бях направила, тя можеше още да е жива. Изпитвах такава вина, че не посмях да кажа за това на никого, дори и на съпруга си. Мислех си, че ако се разбере, хората ще ме сочат с пръст и ще ме обвинят за смъртта й, понеже не съм направила нищо, за да й помогна. И щяха да са прави. А след това, когато разбрах, че е била Джейн, се усетих още по-ужасно. — Преглътнах сълзите си. — Може да не съм убиецът, но се чувствам също толкова виновна за смъртта й.
Приготвих се да изпитам гнева му, но той само поклати глава.
— Не бива да мислиш така — каза тихо.
— А знаеш ли кое е най-ужасното? — продължих. — След това не спирах да си мисля, че ако бях спряла, можеше и аз да бъда убита. Затова се радвах, че не съм. Що за човек би се чувствал така?
— Не е задължително да е лош — тихо отрони мъжът. — Просто така са устроени хората.
— Защо си толкова мил? Защо не си ми ядосан?
Той стана.
— Това ли искаш? — Мъжът ме изгледа от високо. — Затова ли си дошла тук? Ще ти се да чуеш от мен, че си отговорна за смъртта на Джейн и че си ужасен човек? Ако е така, си попаднала на грешния адрес.
Поклатих глава.
— Не дойдох за това.
— А какво искаш?
— Не знам колко още мога да живея с вината, която изпитвам.
— Трябва да престанеш да се обвиняваш.
— Никога няма да мога да спра.
— Виж, Кас, ако искаш прошката ми, с радост ще ти я дам. Не те обвинявам, че не си спряла. И ако ролите бяха разменени, съмнявам се, че и Джейн би спряла да ти помогне, защото щеше да е твърде уплашена, както си била и ти.
— Но поне нямаше да забрави да изпрати някого да провери какво става.
Той взе една снимка на близначките с грейнали в усмивка лица и руси къдрици.
— Твърде много животи вече са съсипани от смъртта на Джейн — тихо изрече мъжът. — Не позволявай това да разруши и твоя.
— Благодаря. — Очите ми отново се напълниха със сълзи. — Много ти благодаря.
— Съжалявам, че си преминала през толкова терзания. Сега мога ли да ти предложа чаша чай?
— Не искам да те притеснявам.
— Тъкмо щях да си сваря, когато ти почука на вратата, така че изобщо не ме притесняваш.
Докато той се появи с чая, аз вече бях успяла да се овладея. Поинтересува се с какво се занимавам и аз му казах, че съм учителка, без да споменавам, че в момента не работех. Поговорихме за дъщеричките му и той призна, че му е трудно да е в ролята на баща през цялото време, защото му липсва работата. А когато колегите му се обадили и го поканили на обяд предишната седмица, това било първият път след смъртта на Джейн, когато се усетил в състояние да се срещне с други хора.
— И как мина обядът? — попитах аз.
— Не отидох, защото нямаше кой да гледа момичетата. И моите родители, и тези на Джейн живеят твърде далеч, за да дойдат, без да са предупредени, макар че идват всеки уикенд. За родителите на Джейн все още е много тежко да виждат момичетата. Те толкова приличат на нея.
— А няма ли някой наблизо, който може да ти помага?
— Не, няма.
— Аз бих ги наглеждала с удоволствие по всяко време — предложих импулсивно. Той изглеждаше изненадан. — Съжалявам, беше глупаво от моя страна, ти не ме познаваш и естествено няма да посмееш да ми повериш момичетата.
— Е, все пак благодаря за предложението.
Изпих чая си, смутена от неловката тишина, възцарила се помежду ни.
— Най-добре да си вървя — тихо казах аз и станах. — Благодаря ти, че ми позволи да поговоря с теб.
— Дано да се чувстваш по-добре сега.