— Сигурна ли сте? — попитах тревожно.
— Може би е добре да влезете и да огледате — предложи тя. — Да проверите дали нещо липсва.
Последвах я обратно в къщата и обиколих всяка стая, ала макар да не видях нищо разместено, долавях, че някой е бил вътре.
— Просто го усещам — безпомощно изстенах аз, когато тя ме помоли да обясня откъде знам това.
Слязохме отново в кухнята.
— Бихме могли да пийнем по чаша чай — предложи полицай Лоусън и седна до масата.
Тръгнах да включвам чайника и се заковах намясто.
— Чашата ми — възкликнах и се обърнах към нея. — Оставих я от тази страна, когато излязох, а сега я няма. Това показва, че някой е бил тук. Чашата ми не е на мястото, където я оставих.
— Може да е в съдомиялната — предположи полицайката.
Отворих съдомиялната и видях чашата си вътре на решетката.
— Знаех си, че не съм откачила! — тържествуващо заявих аз. Тя ме погледна със съмнение. — Не съм я слагала вътре — обясних. — Оставих я отстрани.
В този момент вратата се отвори и влезе Матю.
— Наред ли е всичко? — попита той, поглеждайки ме нервно.
Оставих полицай Лоусън да говори с него, докато мислите ми се мятаха бясно и се мъчех да си обясня дали е възможно да съм сгрешила и да не съм оставила чашата отстрани. Но знаех, че не съм сбъркала.
Отново се заслушах в полицай Лоусън, която тъкмо обясняваше на Матю, че не е намерила никакви следи от влизане с взлом или нечие присъствие в къщата.
— Но някой е бил тук — настоях аз. — Чашата ми не се е прибрала сама в съдомиялната.
— Какво искаш да кажеш? — попита Матю.
— Преди да изляза, я оставих встрани на плота, а когато се върнах, беше в съдомиялната — обясних отново.
Той ме изгледа търпеливо.
— Вероятно просто не си спомняш, че си я сложила там, това е всичко. — Обърна се към полицай Лоусън. — Съпругата ми понякога има проблеми с паметта си, затова забравя някои неща.
— Е, разбирам — кимна тя и ме изгледа съчувствено.
— Няма нищо общо с паметта ми! — ядосах се аз. — Не съм глупава, знам какво съм направила и какво не!
— Но понякога не знаеш — тихо отрони Матю.
Отворих уста да се защитя, ала не посмях да проговоря.
Само ако искаше, той можеше да изреди куп примери как не мога да си спомня какво съм правила. В последвалата тишина осъзнах, че дори и да настоявам до сетния си дъх, те никога няма да повярват, че съм оставила чашата на плота.
— Съжалявам, че дойдохте напразно — промълвих сковано.
— Няма проблем. По-добре да сме сигурни, отколкото да съжаляваме после — любезно отвърна полицай Лоусън.
— Мисля да се кача и да си полегна за малко.
— Добра идея. — Матю ми се усмихна окуражително. — Ще дойда след минутка.
Полицай Лоусън си тръгна и аз зачаках Матю да се качи при мен. Когато той не се появи, слязох да го потърся. Седеше в градината и пиеше чаша вино, сякаш всичко беше наред и нямаше никакви грижи. Мигом ме обзе гняв.
— Радвам се, че не се притесняваш, задето някой е бил в къщата ни — казах аз и го изгледах невярващо.
— Стига, Кас, ако всичко, което е сторил, е да сложи чашата в съдомиялната, значи не е толкова страшно, нали?
Не можех да преценя дали е саркастичен, защото никога досега не беше ми показвал тази си страна. Един вътрешен глас ме предупреждаваше: Внимавай, не го притискай твърде много! Но не можех да сдържа гнева си.
— Ще ми повярваш само когато влезеш у дома и ме завариш с прерязано гърло!
Той остави чашата си на масата.
— Това ли си мислиш, че ще стане наистина? Някой ще дойде в къщата да те убие, така ли?
Нещо в мен се пречупи.
— Няма значение какво мисля, защото никой не обръща внимание на думите ми!
— Обвиняваш ли ни? Няма абсолютно никакво основание за всичките ти страхове, никакво.
— Той ми проговори!
— Кой?
— Убиецът!
— О, Кас… — простена Матю.
— Да, направи го! А после е бил в къщата! Не разбираш ли, всичко се промени!
Той поклати глава отчаяно.
— Ти си болна, Кас, имаш ранна деменция и страдаш от параноя. Не можеш ли просто да го приемеш?
Жестокостта в думите му ме зашемети. Нямах какво друго да му кажа, затова се обърнах и влязох в къщата. Отбих се в кухнята и изгълтах две от хапчетата си, давайки му време да ме последва. Ала той не го направи, затова се качих, съблякох се и се пъхнах в леглото.
Вторник, двайсет и втори септември
Когато отново отворих очи, беше сутрин и внезапно събитията от предишната вечер ме връхлетяха отново. Обърнах глава към Матю, питайки се дали се е помъчил да ме събуди, когато си е легнал, за да се извини за жестоките си думи. Но леглото беше празно. Погледнах към часовника; беше осем и половина. Таблата със закуската ми беше на нощното шкафче, което означаваше, че вече е излязъл за работа.