Седнах и се озърнах да видя дали няма бележка до чашата ми със сок, но на таблата имаше само купичка мюсли, малка каничка с мляко и двете ми таблетки. Изведнъж ми призля от страх. Независимо колко пъти ме убеждаваше, че никога няма да ме напусне, че ще остане с мен, тази нова и сурова страна в характера му ме бе изненадала. Разбирах, че може да е плашещо да има съпруга, която непрекъснато натяква, че е преследвана от убиец, но не трябваше ли поне да разбере откъде идват страховете ми, преди така рязко да ги отхвърли? Като се замислех, той нито веднъж не ме бе попитал защо смятам, че убиецът ме преследва. Ако го беше направил, може би щях да си призная, че съм видяла колата на Джейн в онази нощ.
Самотни сълзи се търкулнаха от очите ми и аз се пресегнах за хапчетата и сока. Отчаяно копнеех да ги изпия, за да притъпя болката. Но не можех да спра да плача, даже и докато се унасях в дрямка… Защото единственото, което усещах, бе ужасяващо отчаяние и страх от онова, което ме чакаше в бъдещето. Ако имах деменция и Матю ме напуснеше, ме грозяха единствено години в дом за специализирани грижи, където неколцина приятели щяха да ме посещават понякога по задължение. А то щеше да свърши в мига, в който вече не можех да си спомня кои са. Сълзите ми бликаха и вече хлипах силно и окаяно, така че когато след известно време ме събуди някакъв ужасен скърцащ звук, главата ми сякаш щеше да експлодира. Емоционалното ми терзание явно бе преминало във физическа болка. Опитах да отворя очи, но установих, че не мога. Тялото ми сякаш гореше в огън и когато вдигнах ръка към челото си, усетих, че е мокро от пот.
Осъзнах, че нещо тотално не е наред и се опитах да стана от леглото, но краката не ме държаха и се свлякох на пода. Усещах как сънят ме тегли обратно, ала някакво шесто чувство ми подсказваше, че не бива да се предавам, а трябва да се съсредоточа и да се опитам да се раздвижа.
Струваше ми се невъзможно и единственото, което ми мина през ума, въпреки замъгленото ми съзнание, беше, че сигурно съм получила удар. Включи се инстинктът ми за самосъхранение и разбрах, че имам само един шанс да се спася: трябваше да се добера до телефона. Затова се надигнах на четири крака, замъкнах се до горния край на стълбите и направо се претърколих надолу по стъпалата към коридора. От болката едва не изгубих съзнание. Със свръхчовешко усилие протегнах напред ръце и започнах да изтеглям тялото си към масичката, на която стоеше телефонът. Исках да се обадя на Матю, но знаех, че първо трябва да повикам Спешна помощ. Едва набрах номера и когато отсреща ми вдигна някаква жена, промълвих, че имам нужда от помощ. Толкова завалено говорех, та се уплаших, че няма да разбере думите ми. Тя попита за името ми и аз й казах, че е Кас, както и откъде се обаждам. Със сетни сили продиктувах адреса си, а телефонът се изплъзна от пръстите ми и изтрака на пода.
— Кас, Кас, чуваш ли ме? — Гласът беше далечен и слаб, че бе лесно да го игнорирам. Ала беше толкова настоятелен, че накрая отворих очи.
— Тя е в съзнание — чух нечий глас. — Събуди се.
— Кас, казвам се Пат и искам да ме чуеш сега, става ли? — Някакво лице се появи във фокуса на зрението ми, над главата ми. — Ще те заведем в болницата само след минутка, но би ли ми обяснила преди това тези хапчета ли си изпила? — Тя държеше кутията с таблетки, които доктор Дийкън ми бе предписал, и след като ги разпознах, леко кимнах.
Усетих много ръце да ме вдигат, после хладен въздух облъхна лицето ми и след няколко секунди вече бях в линейката.
— Матю? — тихо попитах аз.
— Ще го видиш в болницата — каза ми някой. — Можеш ли да ми кажеш колко си взела, Кас?
Исках да попитам какво има предвид, но започнах да повръщам толкова силно, че докато пристигнем в болницата, бях останала без никакви сили. И дори не можах да се усмихна на Матю, който стоеше и ме гледаше от високо с пребледняло от тревога лице.
— Ще я видите по-късно — рязко му каза една сестра.
— Тя ще се оправи, нали? — попита той толкова притеснено, че аз изпитах по-голямо съчувствие към него, отколкото към себе си.
Последваха най-различни изследвания и едва когато лекарката започна да ми задава въпроси, осъзнах: тя смяташе, че съм взела свръхдоза.
Вторачих се в нея ужасена:
— Свръхдоза ли?
— Да.
Поклатих глава.
— Никога не бих го направила.