Тя ме изгледа с пълно недоверие и аз, силно озадачена, поисках да видя Матю.
— Слава богу, че си добре. — Той се пресегна да ме хване за ръка. Погледна ме с болка в очите. — Заради мен ли, Кас? Заради онова, което казах? Ако е така, много съжалявам. Само ако бях предположил, че може да направиш подобно нещо, никога нямаше да ти говоря толкова рязко.
— Не съм взела свръхдоза — през сълзи повторих аз. — Защо всички настояват, че съм го направила?
— Ти си го признала пред парамедиците.
— Не, не съм. — Опитах се да седна. — Защо бих казала нещо, което не е вярно?
— Опитайте се да останете спокойна, госпожо Андерсън. — Лекарката ме изгледа строго. — Още сте много слаба. За щастие не се наложи да ви правим стомашна промивка, понеже вече бяхте повърнали повечето таблетки в линейката. Ала въпреки това трябва да останете под наблюдение през следващите двайсет и четири часа.
Стиснах здраво ръката на Матю.
— Тя сигурно не ме е разбрала. Жената от линейката ми показа таблетките, които доктор Дийкън ми предписа, и ме попита дали това са хапчетата, които съм взела, и аз потвърдих. Защото това са хапчетата, които пия. Не съм имала предвид, че съм погълнала свръхдоза.
— Опасявам се, че изследванията ни показват точно това — прекъсна ме лекарката.
Изгледах умолително Матю.
— Изпих само двете, които ти ми донесе със закуската, но след това не съм посягала към други, кълна се. Дори не съм слизала долу.
— Това са опаковките, които парамедиците са прибрали от дома ви. — Лекарката подаде прозрачен плик на Матю. — Бихте ли могли да потвърдите дали липсват някои таблетки? Не смятаме, че е изпила твърде много, вероятно около дузина.
Матю отвори първата от двете кутийки.
— Тя започна тази опаковка преди два дни и тук липсват осем таблетки, което е съвсем точно, защото тя взема по четири на ден, две сутрин и две вечер — обясни той. — Колкото до другата опаковка — продължи, докато проверяваше какво има вътре, — пълна е, както и очаквах. Така че не знам откъде може да си ги е набавила.
— Има ли вероятност жена ви да е криела хапчета от вас?
Разстроена от факта, че ме бяха изключили от разговора, понечих да им напомня, че и аз съм там, когато внезапно се досетих за малката купчинка таблетки в чекмеджето си.
— Не, бих забелязал, ако липсват — кимна Матю. — Обикновено аз й ги давам, преди да тръгна за работа сутрин. Така съм сигурен, че няма да ги забрави. — Той замълча. — Освен това споменах пред една от сестрите, че има вероятност съпругата ми да страда от ранна деменция.
Докато двамата обсъждаха вероятността за деменцията ми, аз се мъчех да си обясня дали някак не съм изровила и таблетките от чекмеджето, без да знам какво правя. Не исках да повярвам, че съм го сторила, ала си спомнях колко нещастна и отчаяна бях, и как копнеех да потъна в забрава. Така че, след като бях изгълтала двете таблетки, донесени ми от Матю, може би бях бръкнала в чекмеджето и изпила и другите. Дали подсъзнателно не бях искала да сложа край на живота си, който изведнъж бе станал непоносим?
Бях изтощена от преживяното, а сега и останалата капчица енергия се изпари от тялото ми. Отпуснах се на възглавницата затворих очи, докато сълзите се процеждаха изпод клепачите ми.
— Кас, добре ли си?
— Уморена съм — едва продумах аз.
— Мисля, че е най-добре да я оставите да поспи — предложи лекарката.
Усетих устните на Матю върху бузата си.
— Ще дойда пак утре — обеща той.
Понеделник, двайсет и осми септември
В крайна сметка се наложи да потвърдя, че съм изпила хапчетата, защото доказателствата бяха в кръвта ми. Признах, че съм взела таблетките, които съм крила в чекмеджето си, но настоях, че не съм ги събирала там с намерението да се самоубия. Обясних, че просто съм ги прибрала, защото в дните, когато Матю си беше у дома, нямах нужда от тях. Когато ме попитаха защо не съм споделила това с мъжа си, се наложи да призная, че не съм искала той да знае колко силно ми влияят — дотам, че да не мога да свърша нищо.
Със скептично изражение Матю бе изтъкнал, че казаното от мен не е напълно вярно, защото, доколкото той можел да прецени, аз съм можела да действам в разумни граници. Затова се наложи да променя думите си. Единственото хубаво нещо бе, че понеже бях взела толкова малко хапчета, описаха случая като зов за помощ, а не опит за самоубийство.
Когато Матю ме върна у дома на следващата вечер, първото нещо, което направих, бе да се кача в спалнята и да погледна в чекмеджето. Хапчетата ги нямаше. Знаех, че Матю не вярваше, че съм ги взела по случайност. Макар да не ми го каза направо, усещах това като поредния пирон в ковчега на връзката ни. Вината не беше в Матю. Можех да си представя какво е за него да се връща при жена, която в началото на лятото е била леко отнесена, а в края му вече е с деменция, параноя и склонност към самоубийство.