Той настоя да си вземе отпуск през седмицата, макар да го уверявах, че няма нужда. Истината бе, че исках да е на работа, защото трябваше да обмисля накъде съм тръгнала. Случайното приемане на свръхдоза от таблетките ме бе накарало да осъзная колко ценен е животът и бях твърдо решена отново да го поема под контрол, поне докато още можех.
Започнах с това, че отказах да приемам новите сини таблетки, които ми бяха предписани. Обясних на Матю, че предпочитам да се справям без тях, защото трябваше да се върна обратно при нормалния начин на живот. След всичко случило се бях забравила, че щях да излизам с Рейчъл, а вероятно и бездруго нямаше да се сетя. Ала така или иначе изобщо не бях готова, когато тя се появи на прага ни в петък вечер.
— Дай ми само десет минутки — казах аз зарадвана, че я виждам. — Матю сигурно ще ти предложи чаша чай, докато ме чакаш.
Той ме погледна изненадано.
— Нали не се каниш да излезеш?
— Защо не? — намръщих се аз. — Не съм на легло.
— Да, но след станалото. — Той кимна към Рейчъл. — Нали знаеш, че Кас беше в болница?
— Не, нямах представа. — Рейчъл изглеждаше шокирана. — Защо? Какво е станало?
— Ще ти разкажа на вечеря — обещах забързано. Погледнах към Матю, предизвиквайки го да ми каже, че не мога да изляза. — Нали нямаш нищо против да останеш сам тази вечер?
— Не, разбира се, просто…
— Добре съм — настоях аз.
— Сигурна ли си, Кас? — неуверено попита Рейчъл. — Ако си била болна…
— Една вечер навън е точно каквото ми трябва — твърдо заявих аз.
Десет минути по-късно вече бяхме в колата и използвах пътя до Браубъри да й разкажа за случайната свръхдоза. Тя беше ужасена, че хапчетата могат да ме накарат подсъзнателно да направя нещо толкова опасно. Зарадва ми се обаче, когато я уверих, че от днес нямам намерение да пия каквито и да било лекарства. За щастие тя усети, че не искам да говоря повече за случилото се и през останалата част от вечерта обсъждахме съвсем други неща.
А в събота — десет седмици, след като животът ми се бе разпаднал на парчета, Матю ми донесе чай в онази чаша, която бе предизвикала толкова спорове в понеделник следобед. И аз трябваше да преживея всичко отново. В мислите си ясно я виждах да стои встрани на плота… Макар че на ума ми не можеше винаги да се разчита, бях напълно убедена, че не съм я сложила в съдомиялната, преди да изляза от кухнята. А кой тогава я беше сложил? Единственият, който имаше ключ от къщата, освен мен, беше Матю. Само че той беше методичен по природа и винаги подреждаше съдовете отзад напред, а машината бе почти празна. А и ако се бе отбил вкъщи посред работния ден, щеше да си признае. Истината бе, че аз бях тази, която зареждаше съдомиялната първо от предния ред. И щом можех да взема свръхдоза, без да го осъзная, не е твърде трудно да се повярва, че съм сложила чаша в машината, без да си спомня за това.
Някак успяхме да преживеем уикенда, като Матю стъпваше на пръсти около мен, сякаш съм някаква бомба със закъснител, която може да гръмне всеки момент. Не въздъхна с облекчение сутринта, когато отново можеше да избяга в офиса си, но знаех, че му беше трудно да ме наглежда постоянно, макар че без хапчетата бях доста по-адекватна. Но случайната ми свръхдоза го бе притеснила и мисълта, че мога да направя някоя глупост, докато си е у дома, го караше да е постоянно нащрек и да не може да се отпусне.
Веднага щом тръгна за работа, аз станах, защото не исках мълчаливото обаждане да ме свари у дома. Бих могла просто да не му обръщам внимание, ала той щеше да звъни отново и отново, докато не вдигна, което накрая щеше да ме разстрои. А днес трябваше да бъда спокойна, защото исках да отида отново до Хестън и да се видя със съпруга на Джейн.
Планът ми бе да пристигна там в ранния следобед, когато беше най-вероятно близначките да спят. Спрях в Браубъри, където закусих, без да бързам и до обяд прекарах в купуване на дрехи, защото, изглежда, вече моите не ми ставаха.
Алекс не изглеждаше твърде изненадан да ме види отново на прага си.
— Подозирах, че може пак да се появиш. — Той ме покани да вляза. — Личеше си, че още нещо ти тежи.
— Можеш да ме отпратиш, ако искаш — казах аз. — Само че се надявам да не го направиш, защото ако и ти не ми помогнеш, вече не знам кой.
Предложи ми чаша чай, но аз внезапно силно се притесних от онова, което предстоеше да му споделя, и затова отказах.