— Е, какво мога да направя за теб? — попита той, докато отивахме към всекидневната.
— Ще си помислиш, че полудявам — предупредих го и седнах на дивана.
Той не каза нищо, затова си поех дълбоко дъх.
— Добре, ето какво. В деня, когато се обадих на полицията, че съм видяла Джейн жива, те направиха официално съобщение, в което молеха анонимния свидетел да се свърже с тях отново. И още на следващия ден получих мълчаливо обаждане. Тогава не си помислих нищо, ала когато на другия ден отново ми позвъни, както и още няколко пъти през следващите дни, започнах да се плаша. Не бяха от онези обаждания на сексманиаци, които дишат тежко, с такива бих се справила моментално. В слушалката цареше пълна тишина, но знаех, че има някой отсреща. Когато го споделих със съпруга си, той предположи, че вероятно от някой кол център се опитват да се свържат с номера ни. Само че оттам насетне аз започнах да живея в страх от звъна на телефона, защото… Ами просто заподозрях, че са от човека, който е убил Джейн.
Алекс не отрони и дума, издаде само някакво сумтене, но понеже не схванах реакцията му, продължих:
— Не би било трудно да ме издири по номера на колата. Когато спрях пред автомобила на Джейн, останах намясто няколко минути, така че е напълно възможно да е видял номера ми въпреки дъжда. Колкото повече ми звънеше, толкова по-уплашена ставах. Предполагах подозрението му, че съм го видяла и се опитва да ме предупреди да не го издавам на полицията. Ала единственият човек, когото бях забелязала, беше Джейн. Опитах се да не обръщам внимание на обажданията, но въпреки това той продължаваше да звъни непрекъснато, докато не вдигнех телефона. Осъзнах също и че никога не досажда, когато съпругът ми е наблизо, което ме накара да си помисля, че наблюдава къщата ни.
Толкова бях уплашена, че настоях да си сложим аларма, но той успя да се промъкне вътре и да остави визитката си в кухнята — под формата на огромен кухненски нож, точно като на снимките по вестниците. На следващия ден си помислих, че е в градината и се барикадирах във всекидневната. Изписаха ми медикаменти, които ме превърнаха в психическа и физическа развалина, ала това бе единственият начин да мога да понеса обажданията.
А миналия понеделник, след като се върнах от посещението при теб, разбрах, че е бил в къщата… Нищо не липсваше и нищо не беше строшено, но усещах, че е влизал. Толкова бях убедена, че извиках полицията, но те не намериха следи от проникване с взлом. Ала щом видях, че чашата, която бях оставила отстрани на плота, преди да изляза, се е озовала някак си в съдомиялната, направо се зарадвах. Беше доказателство, че някой е бил в къщата — само че когато го посочих, всички ме изгледаха, все едно съм полудяла. — Спрях да си поема дъх. — Проблемът е, че имам ранна деменция и забравям толкова много неща, че хората вече не ми вярват. Но знам, че е бил в къщата миналия понеделник. И сега съм ужасена, че мога да се окажа следващата му жертва.
Затова искам съвет какво мога да направя? Полицаите вече смятат, че си въобразявам разни неща, така че ако им споделя как убиецът ме преследва, те няма да ми повярват. Особено след като не мога да докажа, че изобщо съм получавала мълчаливи обаждания. Звуча като някоя откачена, нали? — завърших отчаяно аз.
Той замълча за момент и сметнах, че вероятно се опитва да измисли как да се отърве от мен, без да ме обиди.
— Наистина ми се обажда — повторих аз. Вдигнах очи към него и го видях да стои, облегнат на рафта с книги, размисляйки над казаното от мен. — Наистина искам да повярваш, че е така.
— Вярвам ти — бавно произнесе той.
Погледнах го предпазливо, като се питах дали просто не иска да ми угоди.
— Защо? Имам предвид, че никой друг не ми вярва.
— Инстинктивно, предполагам. А и защо би си измислила всичко това? Не ми приличаш на човек, който си търси внимание. Ако беше така, вече щеше да си отишла в полицията или при медиите.
— Може да съм си въобразила всичко.
— Фактът, че ми казваш това, го прави крайно невероятно.
— Значи си готов да повярваш, че съм получавала обаждания от човека, който е убил Джейн? — попитах настойчиво, защото исках да чуя как го потвърждава.
— Не. Вярвам, че някой ти се обажда, но това не е палачът на Джейн.
— Само не ми казвай, че е някой от кол център — изстенах, без да прикривам разочарованието си.
— Не, очевидно е, че са различни обаждания. Някой определено те тормози.
— А защо да не е убиецът?
— Защото няма логика. Виж, какво точно видя, когато мина покрай колата на Джейн? Ако имаше ясна видимост, щеше да я разпознаеш. А ти ми каза, че не си могла.