— Не можах да различа чертите й — потвърдих аз. — Останах с впечатлението, че жената е руса, но само толкова.
— Значи ако беше забелязала някой да седи до нея в колата, най-многото, което би могла да кажеш за него, е дали е бил с тъмна или светла коса.
— Да, но убиецът не го знае. Може да си мисли, че съм го видяла ясно.
Алекс се отдръпна от етажерката и дойде да седне до мен.
— Даже и ако е бил до Джейн, на предната седалка? Полицаите смятат, че тя го с качила, преди да стигнат до отбивката. Ако е било така, той надали е седял отзад.
— Едва ли — съгласих се аз, питайки се какво ли му е коствало да чуе всички слухове, че жена му е имала любовник.
— Има и още един проблем в логиката ти. Ако той наистина вярва, че можеш да идеш в полицията с важна информация за него, защо ще те остави жива? Защо просто да не те убие? Вече е убил веднъж, защо да не го направи пак?
— Но ако не ми се обажда убиецът — казах озадачено аз, — тогава кой?
— Това трябва да разбереш. Но те уверявам, че не ти звъни човекът, който е убил Джейн. — Той се пресегна и улови ръката ми. — Повярвай ми.
— Нямаш представа колко много искам да разбера. — Очите ми се напълниха със сълзи. — Знаеш ли какво направих във вторник сутрин? Взех свръхдоза. Не нарочно, дори не знаех, че съм изгълтала куп таблетки, но предполагам, че е било заради това, защото подсъзнателно не понасям живота си.
— Ако можех да ти спестя поне частица от притесненията ти, бих го сторил — тихо каза той. — Но нямах представа, че убийството на Джейн може да засегне някой друг, освен семейството ни.
— Странно е — тихо отроних аз. — Би трябвало да изпитвам облекчение, че не ми се обажда убиецът. Но преди поне си мислех, че знам кой е. А сега — може да е всеки.
— Много по-вероятно да е някой, когото познаваш. Казвам ти го, макар че може би не искаш да чуеш точно това.
Изгледах го ужасено.
— Когото познавам ли?
— Тате?
Една от дъщеричките му се появи откъм коридора, само по тениска и памперс, стиснала плюшено зайче. Той скочи на крака и я грабна в прегръдките си, докато аз побързах да избърша сълзите си.
— Луиз спи ли още? — попита той и я целуна.
— Лулу спи — кимна тя.
— Помниш ли дамата с кърпичките от парка?
— Оздравя ли коляното ти? — попитах аз. Тя протегна краче напред, за да видя сама. — Чудесно — усмихнах се. — Всичко е наред. — Погледнах съпруга на Джейн в очите. — Ще ви оставям вече. Благодаря ти отново.
— Надявам се, че съм ти помогнал.
— Да, така е. — Обърнах се към малката му дъщеря. — Довиждане, Шарлът.
— Ти ме помниш — доволно каза тя.
Той ме изпрати до вратата.
— Моля те, помисли какво ти казах.
— Непременно.
— Пази се.
Толкова много емоции бушуваха в мен, че бе невъзможно да шофирам, затова намерих пейка в парка и поседнах за малко. Част от страха, който ме измъчваше през последните десет седмици, откакто ме стресна първото обаждане, се бе изпарил. Макар и Матю, и Рейчъл да ми бяха казвали, че няма логика да се предполага, че точно убиецът ми звъни, те не знаеха, че съм видяла Джейн в онази нощ, затова не можеха да разберат страховете ми. Но Алекс знаеше всички факти и когато се замислех за аргументите му — за това, че обажданията няма как да са от убиеца, не можех да намеря грешка в тях. Ами убедеността му, че ми звъни мой близък?
Страхът се върна, двойно по-голям, загнезди се в мен и ме остави без дъх, сякаш за да има повече място за него. Устата ми пресъхна и разни имена започнаха да се щурат в мислите ми. Можеше да е всеки. Някой от съпрузите на приятелките ми, любезният мъж, който идваше на няколко месеца да измие прозорците, човекът от охранителната фирма, новият съсед нагоре по пътя, някой баща от училището. Мислено изредих всички мъже, които познавах, и накрая заподозрях всеки един от тях. Не се питах защо би искал подобно нещо, а си казвах: „Защо не?“ Всеки един можеше да е психопат.
Не исках Алекс да се появи с децата си в парка и да ме завари седнала там, като някоя преследвачка, затова си тръгнах. Трябваше да се прибера, но какво щях да правя, ако разбера, че някой отново е влизал в къщата? Веднъж вече беше успял въпреки алармата, но как? Някой с технически познания би могъл да го направи. Мъжът от „Сюпириър секюрити систъмс“? Спомних си, че бях намерила отворен прозорец в онзи ден, след като си бе тръгнал. Може да е направил така, че да влиза и излиза, когато си пожелае. Дали той беше мълчаливият мъж по телефона?
Не ми се връщаше у дома, затова отидох до Браубъри и намерих фризьор, който можеше да ме вземе без предварителна уговорка. Едва когато седнах пред огледалото и нямаше какво друго да правя, освен да гледам лицето си, забелязах колко зле ми са се отразили изминалите няколко месеца. Изглеждах така измъчена, че фризьорката ме попита дали не съм била болна наскоро, защото косата ми показвала признаци на стрес. Предпочетох да не й казвам, че имам ранна деменция и че само преди няколко дни съм приела свръхдоза медикаменти.