Толкова се забавих в салона, че колата на Матю вече бе паркирана пред къщата, когато се прибрах. Тъкмо се изправих пред входната врата, когато тя рязко се отвори.
— Слава богу! Къде беше? — попита той притеснен. — Разтревожих се.
— Ходих до Браубъри на покупки и да се подстрижа — спокойно отговорих аз.
— Ами следващия път поне остави бележка или ми се обади, че ще излизаш. Не може просто да хукнеш нанякъде, Кас.
Това ме засегна.
— Не съм хукнала никъде!
— Знаеш какво имам предвид.
— Не, не знам. Няма да ти докладвам за всяка своя стъпка, Матю. Не съм го правила преди, няма и да започвам сега.
— Преди нямаше деменция. Обичам те, Кас, затова е разбираемо, че се тревожа. И поне си вземи нов телефон, за да мога да се свързвам с теб.
— Добре — съгласих се, поставяйки се на негово място. — Утре ще си взема, обещавам.
Вторник, двайсет и девети септември
Когато телефонът звънна на другата сутрин, се замислих за казаното от Алекс, че телефонните обаждания може да са от човек, когото познавам. Затова вдигнах слушалката.
— Кой си ти? — попитах по-скоро заинтригувана, отколкото стресната. — Не си онзи, за когото те мислех, така че кажи.
Затворих телефона с чувството, че съм го победила, но за моя изненада той веднага се обади пак. Стоях и се чудех дали да вдигна, макар да знаех отлично, че ще звъни, докато не го направя. Но не исках да му дам каквото желаеше, нито да стоя покорно смълчана, вече не. Бях изгубила вече достатъчно седмици от живота си. И ако не исках да изгубя повече, трябваше да му се опълча.
Тревожех се, че накрая ще се огъна, затова излязох в градината, за да избягам от звъна на телефона. Замислих се дали да не го откача от контакта, за да не може да се свърже, но не исках да го гневя повече. Другият вариант бе да изляза и да се върна, когато и Матю се прибере. Но ми беше омръзнало да съм прокудена от дома си. Трябваше да измисля с какво да се занимавам.
Погледът ми се спря на градинарските ножици, които стояха там, където ги бях захвърлила преди два месеца, в деня, преди Хана и Анди да дойдат на барбекю. Бяха на перваза на прозореца заедно с ръкавиците ми. Реших да подкастря малко в градината. Отне ми около час да приведа розите във форма, а после продължих да скубя плевели до обяд.
Подозирах, че онзи, който ми звънеше, явно имаше твърде много време за безсмислени занимания, защото досега трябваше да се е досетил, че няма да вдигна. Опитах се да си представя що за човек е… Знаех, че да го определям като самотник, който не може да създаде трайна връзка, би било грешка. Той можеше да е примерен гражданин, семеен мъж, с куп приятели и разностранни интереси. Единственото, в което вече бях сигурна, бе, че е някой, когото познавах. Ала това вече не ме плашеше толкова, колкото може би трябваше.
Подейства ми отрезвяващо да си дам сметка, че ако не беше убийството, никога нямаше да се примиря с тези обаждания още в самото начало. Щях да му се присмея по телефона, да го нарека жалък, да го заплаша, че ако не спре да ми досажда, ще се обадя в полицията. Единствената причина да не го направя бе мисълта, че е убиецът. И бях така скована от страх, че не можех да предприема нищо. Сега си давах сметка, че и той е разчитал на тази моя боязън и това ме правеше още по-твърдо решена да го разкрия.
Към един часа по обяд позвъняванията, които бяха станали доста по-редки, внезапно секнаха. Сякаш бе решил да прекъсне, за да похапне. Или пък си беше навехнал китката от постоянното набиране на номера ми. Реших да последвам примера му и си приготвих лек обяд, доволна от себе си, задето бях успяла да остана толкова дълго в къщата сама. Ала когато мина два и половина и той още не се беше обадил, започнах да се притеснявам. Макар да бях решена да го разкрия, още не бях готова да се изправя срещу него.
Исках да мога да се защитя, в случай че реши да ме посети, затова отидох в градинския навес и взех една мотика, гребло и най-важното, големите ножици за подрязване на живия плет. След това се преместих в двора отпред, където се чувствах по-сигурна. Разчиствах една цветна леха от изсъхнали клонки, когато мъжът от къщата нагоре по пътя — бившият пилот, мина покрай мен и този път ме поздрави. Усетих, че винаги съм била твърде нервна, щом го забележа и затова този път го огледах внимателно, преценявайки що за човек е. Чувствах се много по-добре след вчерашния разговор с Алекс, а и мъжът изглеждаше тъжен, а не страховит, затова и аз го поздравих.