Занимавах се още около час в градината, като през цялото време се ослушвах за телефона. А когато свърших, преместих един от шезлонгите отстрани на къщата и реших да си почина, докато Матю се върне.
Ала не можех да се отпусна. Исках да си върна обратно живота, но това нямаше как да стане, преди да разбера кой е мъчителят ми. А за да го направя, щеше да ми е нужна помощ.
Влязох в коридора и се обадих на Рейчъл.
— Дали не бихме могли да се видим, след като свършиш работа?
— Наред ли е всичко? — попита тя.
— Да, просто ми трябва помощта ти за нещо.
— Звучи интригуващо! Да се срещнем в Касъл Уелс, ако искаш, само че няма да успея преди шест и половина. Става ли?
Поколебах се, защото не бях ходила в Касъл Уелс от онзи път, когато загубих колата си из паркинга. Но не можех да очаквам Рейчъл винаги да идва в Браубъри, след като работеше само на десетина минути от Касъл Уелс.
— В бара „Спотид кау“?
— Ще се видим там.
Оставих бележка на Матю, че отивам да си купя нов мобилен телефон и поех за Касъл Уелс. Не исках да рискувам отново с многоетажния паркинг, затова си намерих място в един по-малък и се отправих към главния търговски център. Минах до „Спотид кау“ и погледнах през прозорците да видя дали вече е пълно с хора, когато забелязах, че Рейчъл вече е седнала на маса в средата на бара. Докато се чудех защо е дошла цял час по-рано, отколкото ми каза, някакъв мъж се приближи към масата й и седна. С изненада установих, че това е Джон.
Шокирана, наведох глава и побързах да се върна обратно по пътя, по който бях дошла, далеч от „Спотид кау“. Бях доволна, че никой от двамата не ме е видял. Рейчъл и Джон. Мислите ми кръжаха във всички посоки, но само защото не бях очаквала да са заедно. А така ли беше наистина? Заедно ли бяха?
Опитах се да анализирам държанието им, доколкото ги бях видяла, и определено ми се сториха близки. Но дали бяха двойка? Колкото повече се замислях, толкова по-логично ми изглеждаше. И двамата бяха умни, красиви и забавни. Представих си ги как излизат вечер, как пийват нещо и се смеят и внезапно ме налегна тъга. Защо не бяха споделили нищо? Особено Рейчъл.
Забавих крачка, когато осъзнах, че мисълта за тях като двойка не ми допада особено. Макар да обичах Рейчъл от все сърце, Джон ми се струваше твърде нежен по душа, за да е истински щастлив с нея. И твърде млад. Не ми харесваше, че не одобрявам връзката им, но бях доволна, че ще съм подготвена, ако по-късно Рейчъл решеше да ми признае, че с Джон излизат заедно. Можеше и да не е така, разбира се. Може би просто се срещаха като вече бивши любовници, а в такъв случай Рейчъл почти сигурно нямаше да ми каже нищо. Като се замислех, тя никога не ми говореше за мъжете, с които излизаше, вероятно защото не се задържаше дълго с някого.
Внезапно осъзнах, че няма да намеря магазин за телефони в посоката, в която съм тръгнала, затова пресякох улицата и поех обратно към центъра, без да минавам край „Спотид кау“. Малко по-нататък по улицата забелязах бебешкия магазин и се изчервих от срам, когато си спомних как се бях престорила на бременна в онзи ден. Когато се озовах пред вратата, неволно отворих и сама не можех да повярвам: канех се да призная, че бях излъгала за бебето. Но ако исках обратно живота си, трябваше да изясня всичко, затова отидох до касата. Останах доволна, че магазинът е празен и с облекчение видях, че същата млада жена стои зад щанда.
— Не знам дали ме помните — започнах аз. Тя ме погледна въпросително. — Отбих се преди няколко месеца и купих гащеризонче.
— Да, разбира се, спомням си — усмихна се продавачката. — С вас очакваме бебета горе-долу по едно и също време, нали? — Тя погледна към корема ми и когато забеляза липсата на издутина, слисано вдигна очи.
— Съжалявам — неуверено подхвана тя.
— Всичко е наред — побързах да я успокоя. — Всъщност не бях бременна. Мислех, че съм, но не бях.
Тя ме изгледа съчувствено.
— Да не би да е било от онези случаи на мнима бременност? — попита.
Тъй като вярвах, че имам право да запазя поне частица от достойнството си, аз й споделих, че вероятно е било резултат от голямото ми желание това да се случи.
— Сигурна съм, че скоро ще стане — усмихна се младата жена.
— Надявам се.
— Простете ми, че го казвам, но купуването на детската количка ми се стори малко прибързано. Не съм сигурна какво точно можем да направим, но ако поговоря с шефа, може и да го убедя да я вземем обратно на малко по-ниска цена.