Ала после си спомних и как ми беше доверил, че приятелката му, която никой от нас не беше виждал, вече я нямало. Ами Рейчъл? Ако двамата с Джон бяха заедно, тя беше в голяма опасност. Но ако са двойка, тя може би знаеше какво е направил. Вече едва си поемах дъх. Толкова много възможни сценарии се въртяха в главата ми, че се изкушавах да се върна у дома, без изобщо да припарвам до „Спотид кау.“ Погледнах си часовника — имах пет минути да обмисля.
В крайна сметка реших да се срещна с Рейчъл. Докато вървях натам, опитвах да се подготвя за всяка възможност: Джон да е с нея; Джон да го няма; Рейчъл да ми каже за него или пък да не ми спомене нищичко… Ако премълчеше, дали трябваше аз да й споделя за страховете и подозренията си? Ала дори в собствените ми уши те звучаха идиотски и непонятно.
Докато стигна до бара, вътре вече беше препълнено. Оказа се истински късмет, че Рейчъл бе дошла час по-рано, иначе изобщо нямаше да си намерим места.
— Не можа ли да седнеш до някоя по-тиха маса? — опитах да се пошегувам, защото, изглежда, бяхме заобиколени от голяма група френски студенти.
— Късно пристигнах — каза тя, докато ме прегръщаше, — така че се радвай, задето изобщо имаме места.
Чух лъжата й и нещо в мен се преобърна.
— Ще взема нещо за пиене — предложих аз. — Какво искаш?
— Малка чаша вино, че съм с колата.
Чакането на бара ми даде време да измисля какво ще й кажа, когато ме попиташе защо съм искала да се видим. Вече не ми трябваше помощта й да издиря тайнствения мъж, който ми звънеше и мълчеше по телефона. Освен ако натрапникът изобщо не беше Джон, а аз просто не бях разбрала думите на продавачката и си бях съчинила цялата тази история…
— Е, за какво искаше да поговорим? — попита Рейчъл, когато седнах.
— За Матю — отвърнах аз.
— Защо, проблем ли има?
— Не, няма, просто рожденият му ден наближава. Искам да измисля нещо много специално. Наложи му се да понесе доста неща напоследък, по една или друга причина, затова ми се ще да му се реванширам. Питах се дали нямаш някакви идеи какво мога да направя. Ти винаги си била добра в това.
— Не е ли чак след няколко месеца? — намръщи се тя.
— Знам, ала в момента не ме бива особено в това да държа нещата под контрол. Мислех си, че ако ми помогнеш да планирам нещо, поне ти би могла да ми напомниш, ако забравя, какво е.
Рейчъл се разсмя.
— Добре. Какво имаш предвид? Уикенд за двама, полет с балон, скок с парашут, курс по готварство?
— Всичко ми звучи чудесно, освен може би готварският курс — зарадвах се аз и през следващия половин час тя предлагаше най-различни идеи, с които аз се съгласявах неизменно, защото мислите ми бяха другаде.
— Няма да можеш да му организираш всичко — уморено завърши тя. — Макар че след като парите не са проблем, предполагам, че ще успееш.
— Е, определено ми даде над какво да помисля — кимнах с благодарност. — Ами ти? Някакви новини от неделя насам.
— Не, все същото — намуси се тя.
— Така и не ми разказа за онзи тип от Сиена, нали се сещаш, брата.
— Алфи ли? — Тя стана от мястото си. — Извинявай, ще отскоча до тоалетната, няма да се бавя.
Докато я нямаше, реших, че ще трябва някак да вмъкна Джон в разговора ни и да видя какво ще стане. Но когато се върна, вместо да седне, тя остана права и бързо попита:
— Нали нямаш нищо против да те оставя? Просто утре ще имам тежък ден и се налага да се прибирам.
— Не, разбира се — отговорих аз, изненадана, че тръгва толкова скоро. — Бих станала с теб, но ми трябва чаша кафе, преди да поема към вкъщи.
Рейчъл се наведе и ме прегърна на раздяла.
— Ще се чуем през седмицата — обеща.
Загледах се с любопитство подире й, докато тя си проправяше път през тълпата френски студенти, защото никога не бях я виждала толкова припряна. Дали отиваше на среща с Джон? Може би той я чакаше някъде, в друг бар. Когато стигна до вратата, откъм групичката французи се разнесе вик и видях, че едно момиче се опитва да върне Рейчъл обратно.
— Мадам, мадам! — викаше то, ала Рейчъл вече бе излязла.
Момичето започна да се боричка с едно от момчетата около нея и аз изгубих интерес. Обърнах се и помолих сервитьорката, която тъкмо минаваше край масата, да ми донесе кафе. В следващия момент чух глас над себе си:
— Извинете.
Вдигнах очи и видях французойката да стои пред мен, стиснала малък черен телефон в ръка.
— Съжалявам — продължи момичето, — ала приятелят ми взе това от чантата на приятелката ви.