— Не, това не е нейният телефон — възразих аз, загледана в него. — Тя има iPhone.
— Напротив — настоя французойката. — Моят приятел — тя се обърна и посочи към момчето, с което се боричкаше преди малко — го взе от чантата й.
— И защо го е направил? — намръщих се аз.
— Беше облог, предизвикателство. Много лоша постъпка, аз се опитах да й го върна, но той не ми го даде. А сега е у мен и затова ви го давам на вас.
Погледнах към момчето, което беше посочила. То ми се ухили и притисна длани една към друга пред гърдите си, преди леко да се поклони.
— Много е лош, нали?
— Да — съгласих се аз. — Но не мисля, че телефонът е на приятелката ми. Може да го е взел от някой друг.
Тя му извика нещо и след кратък разговор на френски, при който всички от групата им кимаха в съгласие, се обърна отново към мен.
— Да — повтори тя. — Да. Докато минавала край него, той го дръпнал от чантата й. — Тя ме погледна притеснено. — Ако искате, ще го дам на бармана.
— Не, няма нужда — казах аз и го взех. — Благодаря. Ще се погрижа да си го получи. Надявам се, че приятелят ви не е взел и нещо мое — изгледах я строго.
— Не, не — побърза да ме успокои тя.
— Е, благодаря все пак.
Тя се върна при компанията си, а аз запремятах телефона в ръцете си, като все още не бях убедена, че е на Рейчъл. Беше един от най-обикновените и евтини модели на пазара. Дали Джон й го беше дал? Струваше ми се, че всичко се разпада наоколо ми и вече не знаех на кого да вярвам, съмнявах се дори и в себе си. Отворих капачето на телефона и отидох на списъка с контакти. Имаше записан само един номер. За миг се поколебах, защото не бях сигурна дали наистина искам да го набера. Чувствах се като престъпник. А и дори не знаех дали телефонът е на Рейчъл. После се успокоих, че нямаше нужда да казвам нищо, трябваше само да слушам какво ще отговорят отсреща.
Замаяна от притеснение, набрах номера. Вдигнаха незабавно.
— Защо, по дяволите, ми звъниш? Мисля, че се разбрахме да си пращаме само съобщения.
Дори и да исках да изрека нещо, нямаше да мога. Защото, внезапно, ми стана невъзможно да си поема дъх.
Врявата, която френските студенти вдигаха, докато се готвеха да си тръгнат, ме изтръгна от унеса. Погледнах телефона в ръката си и осъзнах, че в шока си съм забравила да затворя. Но връзката беше прекъснала и аз ужасена се опитвах да преценя дали в онези няколко минути, докато линията е била отворена, се е чуло нещо уличаващо. Ала човекът от другата страна е можел да чуе само гласовете на хората около мен, не и трескавото биене на сърцето ми. Както и да е, вероятно беше затворил почти веднага, защото сигурно е разбрал, че нещо не е наред.
Кафето ми пристигна и аз го изгълтах набързо, понеже Матю щеше да се чуди къде съм, тъй като в бележката си не бях споменала за Рейчъл, а само че излизам да си купя телефон. Бързо отидох до колата и скрих телефона на Рейчъл в жабката на таблото. Исках да се прибера у дома възможно най-бързо, но за нищо на света нямаше да мина по „Блекуотър лейн“, затова просто натиснах газта и се замислих какво ще кажа на Рейчъл, когато се обади. Защото със сигурност щеше да го направи.
— Знам, че ми беше оставила бележка, но не очаквах да си дойдеш толкова късно — измърмори Матю, когато влязох в кухнята.
Целуна ме.
— Съжалявам, видях се с Рейчъл набързо. — В стаята беше хладно в сравнение с топлия есенен ден отвън и леко миришеше на препечени филийки.
— Е, това обяснява нещата. А успя ли да си купиш нов телефон?
— Не, не бях сигурна какъв да избера, ала обещавам утре да си взема.
— Можем да разгледаме различните модели в интернет, ако искаш — предложи той. — Между другото Рейчъл се обади. Помоли да й звъннеш.
Сърцето ми подскочи.
— След малко. Първо трябва да си взема душ, толкова се сгорещих.
— Звучеше, сякаш е спешно.
— Значи по-добре да се обадя веднага.
Взех телефона от коридора и се върнах в кухнята.
— Ще пийнеш ли вино? — попита Матю, докато набирах номера й. Бутилката вече беше отворена, затова само кимнах и допрях слушалката до ухото си.
— Здравей, Кас. — За пръв път чувах Рейчъл разтревожена, макар да се стараеше да го прикрие.
— Матю спомена, че си ме търсила — казах аз.
— Да, виж, знаеш ли дали някой не е намерил мобилен телефон, след като си тръгнах от бара? Мисля, че може да съм го изпуснала някъде.
— Няма как, след като ти звъня на него — изтъкнах логично аз.
— Не беше моят, а на един приятел, беше останал в чантата ми. Може да е изпаднал или нещо подобно.
Приятел. Думата загорча в устата ми.