Колко хляб даде тая Капалъ на брата българин по време на великите демократични промени. Първоначалното натрупване на капитали може да се зачена от кражбите в банките, от източването на капитали, но със сигурност може да се каже, че Капалъчарши отвори очите на българина за първата постсоциалистическа търговия — евтино да купуваш, по-скъпичко да продаваш, като го пренесеш до България… Така една част от българското население безусловно се научи да преглъща немотията, която тъй демократично се струпа на главата му… От тук купува стока — и то се знае като е евтина, няма да е най-високо качество, после я препродаваше на изстрадалото от реформите българско население.
Какво място е отредил Аллах на Истанбул, какви морски и от към сушата красоти му е дал не може да се разказва, то може да се види и почувствува, само ако му отидеш на крака… Със сигурност може да се каже, че това е един от най-красивите градове на света. Един път като ги видиш тия красоти, забравяне нямат. Такава прегръдка между суша и море могат да измислят само Господ и Аллах и то когато са в най-кефлийско разположение на духа. После като се връщах от Япония, правих, струвах — така уредих билета си, че да кацна в Истанбул. Имах няколко часа на разположение, направих си кефа — пак отидох на моста, който води към Капалъчарши, влезнах си в моята бирарийка, където бях сядал и преди, и си поръчах моята риба, току-що уловена в морето… Като сега помня лодките и рибарите. Лодките долу в морето, рибарите с възпретнати крачоли, стъпили в тях — хвърлят рибата горе на мостика, откъдето я барват чираците и направо в тигана… И от там — в чинията пред тебе. Работа има-няма за пет минути. Топла риба и студена бира. Какво му трябва повече на човек? Е, за тая бира, за тая риба и за този мост, по който като вървиш, се огъва и дъските му шляпкат върху водата — смених цял билетен самолет. Не, два свята смених. Онзи, с който идвах от Япония, с един супермощен, голям като текезесарски навес Боинг, с онези палави и весели момичета в него, които два-три часа те оставят да се мислиш за Бог, с нашия тесен, трополив Ту–134.
През Истанбул минава тази разлика между два свята и за съжаление Господ не ме сподоби с късмет за трети път да ида на онзи мостик, че пак да омеся рибата с бирата.
С такъв късмет не ме сподоби, ама с друг — да.
Разправяше ми кметът на Карнобат — Атанас Атанасов, при една случайна среща — как се сприятелили с една община в Турция, където хората говорели български…
— Как така турци ще говорят български? — недоумението ми като познавам турската асимилаторска политика, е пълно.
— Ами така — отвръща ми той — говорят го…
— Бре интерес!…
— Ние вече ходихме там — казва ми кметът… и те идваха тук — И да видиш какви срещи стават.
Не се колебах нито секунда, изстрелях си въпроса незабавно — кога ще ходят пак?
— След два, три месеца — отвърна той — искаш ли да дойдеш?
И ето ти го един ден, модерното чудо на 21 век, ЖИ ЕС ЕМ-ът звъни. Старинен български език чувам, като че го говорят отдавна покойните ми съселяни, от махалата на татко — Миховци, език на хора, които рядко са излизали по-далеч от селото… Език от миналия, а както после ще се окаже и от по-миналия век. Самият кмет на Черкез Мюселим и карнобатският кмет Наско — седнали в тамошната кръчма и се сетили за мен. И поканата идва — ако искам за ден, ако искам за месец. Ако искам сам, ако искам с групата на Карнобат. Кеф ти риба, кеф ти рак…
Бях забравил за този разговор с Наско, забравил е мислех си пет пъти повече от мене и той. Кмет, малко ли ядове има на главата си, мене ли ще помни и моите мераци — да проверявам защо турците от цяла една община, и до днес говорят на старинен български…
Да, ама не, както казваше Петко Бочаров… Сериозни хора — сериозни работи вършат. Не забравят, както правим често ние — да обещаваме, и после да забравяме. Особено пък ако нямаме зор…
Месец май. Тия дни е валяло, но сега въздухът е чист и свеж като целувка на дете — както казваше Лермонтов.
Часът е осем — бели зори са още, дето се казва, но на площада в Карнобат е силно оживено. И как няма да е. Мама и татко изпращат челядта си в Турция — да представляват българската култура — песните и танците й. Млади хора са — всякакви могат да ги извършат на чуждата земя. Съветите следват един след друг — как да се държат, да не пият, да не пушат.
Няма нищо по-излишно от такива съвети, ама не се отказваме от тях…
Явил се е вече и кметът Атанас — сравнително млад мъж — бивш полковник и командир на поделението в града, тук е директорката на управление култура и образование на общината — Мария Златанова, тя пък — доскоро гимназиална учителка по литература, тук е и секретарката на общината Маргарита. Изпраща ни Стефка, тя остава тук, да държи властта… И то се знае, ние с жена ми също се киприм в калабалъка…