Шофьорът на рейса се явява пред нас, казва ни едно „добро утро“ на добър български език и моето удивление расте. Расте то и по една друга причина Той е с толкова бяла риза и така добре изгладена, че на нея лимон можеш да си обелиш. И вратовръзка турил — последен писък. И панталонът бял, чист, с ръб, на който молив да подостриш…
Дошли са късно през нощта — тръгнали вечерта от триста и повече километра и за да не безпокоят никого, спали в рейса. Шофьорска им работа — ще рече човек, те тъй са навикнали. Както се оказа по-късно обаче, работата не е до навик, а до нещо друго, за което надълго и нашироко ще разправям по-нататък.
… И рейсът такъв — подновено всичко в него — тапицерията чиста, да ти е драго да полегнеш на нея, облегалките като в японско такси — с колосани яки. И с бели забрадки, като певиците на Филип Кутев — наредени за наслада на окото една до друга, една зад друга… И ухае на левандо — на чистота, която викам си, скоро ще побългарим.
Пак не познах. Младите хора, младостта и бъдещето на Карнобат и България — и те със спрейове, с миризми и помади се запасили — чистота иде отвсякъде. И рейсът си е една най-цивилизована западна машина, пълна с цивилизовани хора — жив продукт на западните ценности.
Това, което ще видя в следващите дни означава, че тази крилата мисъл на нашия предишен президент можела да се каже и по друг начин — да обърнем очи и на изток. Имало какво да се види и там…
Не ми е минавало и през ума, че тръгвайки от тук, от разхубавения през последната година-две площад на Карнобат — ще кажа „Сбогом“ не само на изпращачите, но и на още нещо. Ще кажа, за разлика от Хемингуей — „Сбогом на Илюзиите“. На нашите български илюзии и най-вече на нашите политически илюзии, че България е изпреварила в това-онова Турция.
Било е… Сега пък Турция ни е избягала напред и не с година, две, а с много повече.
Каквото калпавите й продажни политици могат да направят на една страна и Бог не може да го направи!
Нека вече ви го представя нашия пилот, който ще води машината далеч на Юг. Името му е Ниат — млад е още — има-няма четиридесет години… И невероятно издръжлив човек — и на безсъние и на неподгъване на крак. Както ще се убедя в следващите дни, и на гостоприемство… Ще ми се да му извикам — така, както е яхнал машината и е бил триста и повече километра път, за да покаже любезност и домакинство, като безплатно закара нашата група до своята община, да вземе той да мобилизира още петстотин такива машини, че да натовари част от българския народ и да го откара в Турция, да обикаля, да гледа, да се диви и като се върне в България и тръгне на избори, да мисли. Като не ще да мисли, като не може да мисли — да не се чуди защо вече лапаме пепелака на Турция, че дори и на Албания. Никакво-значение няма, че нашите министри не спират да се хвалят какви успехи е постигнала България във външната и вътрешната си политика, при тяхното тъй успешно управление…
Но да не избързваме. Това хубаво утро, тази хубава България, на която Господ давал природа, но не й давал политици, не е за такива размишления сега.
Не сме извървели голям път… Младежта се е запасила с касети и току ги подава на шофьора, той ги подменя, а кметът ми показва природата, която се постила пред нас.
… Това отпреде ни са Бакъджиците. Никога не съм идвал по тези места. Странджа Сакар, земята е почти равна, с леки хълмове, които колкото повече отиваме на юг, наперват гърди и се въздигат — ала колкото и да се напъват, това не е нито Стара планина, нито Рила. Тези са кротки места — за никъде не бързат, на никого зло не искат да сторят.
Бакъджиците! Самият Йовков е пред мен — Индже войвода е пред мене. И конете му, които навалят надолу към равното. И ония жени в полето, които жънат, и старецът, който ги пази, само той е останал за да каже великата си народоведческа фраза — „Ний сме прости хора, ний сме като овци. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази“. Колко пъти съм мислил върху това изречение на стареца, над тази велика прозорливост на Йовков. Не зная друг писател да е бръквал с едно само изречение така дълбоко в душата на България, както го е направил Йовков. Една от най-големите драми на духа ни е натуряна в тези думи. „Прости хора“, разбира се, не сме. Народ можещ и надарен сме… Но че все чакаме чужденец някой да ни стриже и от вълци да ни пази — това — да. През цялата ни история все сме търсили покровител — който да свърши нашата работа, а в замяна, ние да му бъдем покорни, верни и предани.