И сега така се докарахме, че и от чужди страни хора си повикахме да ни стрижат. При това без да ни пазят…
Не само спомените за набезите на Индже войвода носят мъка по миналото. Защото мъката по настоящето е по-силна. И не могат да я разведрят нито редуващите се чалги от българската тийнейджърска страна, нито маанетата, които Ниат сколасва да вмести между нашенските касети от време на време.
Мъката идва отвън. От гледката, извън автобуса. От впрегнатите магарета и хора в някогашното тъй прославено българско рало… На стотици декари един орач — с магаре. И като гледаш магарето, напънало жили и орачът отзад, дваж повече — се питаш — магарето ли тегли ралото, човекът ли го тика, с онова, което е останало в жилите му. Целите Бакъджици, тази безкрайна Сакар планина е запустяла, буренясала, осамотяла. Няма хора, няма кой да работи, ребрата на някогашните текезесарски сгради покрай местата, където минаваме се четат, както едно време съм виждал в Монголия да се четат ребрата на оръфаните в пустинята коне, глозгани от хиени и докълвавани от лешояди.
Седмица след като бях написал тези редове, отворих сборник с разкази на Йовков и препрочетох разказа, „Индже“.
И ето какво прочетох: „Като че чак сега се отвориха очите му на Индже — та и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше. Пуст беше кърът — без стада, без звънци. Не виждали кой знае от кога рало, нивите бяха удавени в къпина и бурен, пътищата бяха тревясали. Не се чуваше даже птиче да пропее“.
И изтръпнах. Цели 125 –130 години са минали от тогава, а защо е пак такава съдбата на земята ни?… Историята ли си прави шеги и си повтаря гледки и мигове, човекът ли е тъй скроен, че да прави, да струва, все на едно място да се върти. Или глупостта и ориста му са все еднакви — мине се не мине време, повторят се. Иде до някъде човечеството, случи се нещо, тресне го по главата, човечеството вземе, че се върне там, от където е тръгнало… Ето ни и нас — българите — как се озовахме пак там, гдето бяхме преди сто и петдесет години… Аз лично нямам отговор на този въпрос.
Това, което имам е мъка… Ще се върне ли животът тук, ще се явят ли пак трактори, ще дойдат ли хора да обикнат тези места, ще се чуе ли пак някога жътварска песен — дори и да е тъжна като песента на Ботевите жетварки…
Няма кой да каже.
Забелязвам от няколко години насам, че като се съберат двама-трима българи, започват да говорят за отчаяната си орисия — държавата ни се разкапала, пенсиите никакви, старите хора предпочитат да мрат, отколкото да ходят по доктори — пари за лекарства нямат — докъдето стигнат дните им — до там… По-младите мислят къде да бягат от България и да се не връщат тук. Нямат работа, нямат пари… Убийствата вървят едно след друго, изнасилванията на бабичките — също тъй, човешкият живот вече не струва пет пари. Полицаите подкупни, съдиите подкупни, учителите даже и те…
Говорим, окайваме се, жалим се, мъка по държавата ни избива.
На две чашки ракия и сълза можем да пуснем за нейната разруха и изчезване. Ала толкоз. И пак като онзи старец, който трябва да е бил в полето някъде насреща, за където бърза сега турският автобус, се надяваме друг да дойде да ни реши работите.
След година, две, забравяме злото, което падналото вече правителство или партия са ни причинили и пак подреждаме крачка след поредната партия, след поредните илюзии. Към поредните избори…
Не познавам вече човек с когото заговоря ли, да не започне оплакването и констатациите, за това как е пропаднала държавата ни. Ала това пропадане става пред очите ни, пред мълчанието ни, пред объркания ни поглед, който вече не види, както казваше Ботев — „добро ли, зло ли насреща иде“.
Цялата тази земя сега е пуста. Плаче за ръка, плаче за мотика. Преди двадесетина години, картината пак е била горе-долу такава, защото спомням си, даваха на едно младо семейство по пет хиляди лева — равни горе-долу на сегашни осем — къщата да си направят, да се оземлят, да дадат сила на земята и живот, и младост на този край. Не стана. Сега вече никой не дава пари, никой и не мисли за съживяването му… Сега нашите политици мислят как да продадат и другата земя на България, чужденци да дойдат да я оправят.
И това ще е единственото нещо, което ще постигнат…
Наско дава команда „Стоп“ за по една цигара. Радостни възгласи. Ура-то избухва като от газирана бутилка. До сега никой не е пушил в автобуса. За сметка на това пък го правят навън. Изключението сме аз и жена ми… Българската младеж не познава никакви пориви и напъни да се отказва за сега от цигарите. Пафкането е мода, обхванала целокупното возило, както между впрочем е и навсякъде из милото ни Отечество… Срещу тютюнопушенето у нас никой не води никаква война. Горе долу така стои въпросът и с наркоманията. Даже един сащисващ нормалното мислене закон гласуваха нашите мили депутати — всеки има право на наркотик за себе си — стига да не търгува!… Боже мили, какви невежества и каква безотговорност към нацията са нахлули в парламента ни!!!!… Поне това да бяхме взели от Америка, поне това да бяхме научили. Ала когато политиката на една държава е насочила всичкия си смисъл към разграбването и приватизирането на тая държава, на кого му е до такива второстепенни работи като тровенето на младежите с тютюнев дим или с наркотици…