— Стойте на място, момчета. Момичетата просто плачат. Нищо не можете да направите по въпроса. Но това е за нейно собствено добро, а вашето присъствие тук е част от урока, така че искам да останете.
Коланът беше от плат, не от кожа. Помислих си, че може би тогава няма да боли толкова много.
Рут го прегъна надве и го вдигна над главата си. Изсвистя, докато летеше надолу.
Пляс.
Сюзън се задъха и заплака съвсем истински, с глас.
Дупето й беше бледо като гърдите на Рут, покрито с метална шина надолу. А сега и трепереше. Видях едно червено петно високо на лявата му буза, близо до трапчинката.
Погледнах към Рут, която отново вдигаше колана. Устните й бяха здраво стиснати. Като изключим това, на лицето й липсваше изражение, беше съвсем съсредоточена.
Коланът падна отново и Сюзън зави.
Трети и четвърти път, в бърза последователност.
Задникът й вече беше изпъстрен с червени петна.
Пети път.
Момичето изглеждаше сякаш почти се дави в слуз и сълзи, дишаше на пресекулки.
Замахът на Рут ставаше все по-широк. Трябваше да се отдръпнем назад.
Броях. Шест. Седем. Осем, девет, десет.
Краката на Сюзън трепереха. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели там, където се бе вкопчила в покривката на леглото.
Никога не бях чувал такъв плач.
Бягай, помислих си. Господи! Дяволски сигурно беше, че аз бих избягал.
Обаче тя, разбира се, не можеше. Щеше да е същото и ако бе окована с вериги.
И това ме накара да се сетя за Играта.
Ето я Рут, помислих си, която играеше Играта. Мътните да ме вземат. И въпреки че трепвах всеки път, когато коланът се спускаше, не можех да се спра. Идеята бе поразителна за мен. Възрастен. Възрастен, който играеше Играта. Не беше точно същото, но достатъчно се доближаваше.
И изведнъж вече не изглеждаше толкова забранено. Вината отстъпваше. Но вълнението оставаше. Усещах как ноктите ми се забиваха дълбоко в дланите ми.
Продължавах да броя. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет.
Имаше малки капчици пот по горната устна и челото на Рут. Ударите й бяха механични. Четиринайсет. Петнайсет. Ръката й се вдигна. Под безформената рокля без колан видях как коремът й се опъна.
— Еха!
Джафльо се промъкна в стаята между мен и Дони.
Шестнайсет.
Гледаше червеното, изкривено лице на Сюзън.
— Еха — повтори отново.
И знаех, че мисли същото като мен — това, което всички си мислехме.
Наказанията бяха нещо лично. Поне в моя дом бе така. В дома на всички бе така, доколкото знаех.
Това не беше наказание. Това беше Играта.
Седемнайсет. Осемнайсет.
Сюзън падна на пода.
Рут се наведе над нея.
Момиченцето ридаеше, вече цялото му крехко тяло се тресеше, главата му бе заровена между ръцете, краката му бяха толкова прилепени до гърдите, колкото позволяваха шините.
Рут дишаше тежко. Вдигна гащичките на Сюзън.
Взе я на ръце и я плъзна обратно в леглото, положи я на една страна и приглади роклята по краката й.
— Добре — каза меко. — Това стига. Сега си почивай. Дължиш ми още два.
Всички останахме неподвижни за момент, заслушани в приглушените ридания.
Чух кола да спира до съседната къща.
— Дявол да го вземе! — изпъшках. — Майка ми!
Втурнах се през всекидневната, през вратата, покрай къщата и погледнах през плета. Майка ми бе спряла при гаража. Багажникът на колата беше отворен и тя се бе навела, за да вади торбите, отбелязани със знака на супермаркета.
Стрелнах се през алеята към предната ни врата и изтичах нагоре по стълбите до стаята си. Отворих едно списание.
Чух задната врата да се отваря.
— Дейвид! Ела долу и ми помогни с покупките!
Затвори се с трясък.
Излязох навън при колата. Майка ми бе намръщена. Подаваше ми торби една след друга.
— Беше претъпкано — започна тя. — Какво правеше?
— Нищо. Четях.
Като се обърнах, за да вляза вътре, видях Мег от другата страна на улицата. Стоеше пред дома на семейство Зорн, до дърветата, а срещу нея бе къщата на Рут. Беше се загледала към нея и дъвчеше стръкче трева. Изглеждаше замислена, сякаш се опитваше да реши нещо.
Не даваше вид да ме забелязва.
Чудех се какво ли знаеше.
Внесох торбите с покупки в кухнята.
По-късно отидох в гаража, за да взема градинския маркуч и ги видях в двора, само Мег и Сюзън, седнали във високата петниста трева зад брезата.
Мег решеше косата на Сюзън. Дълги, нежни помилвания с четката, точни и равни, но също така деликатни, сякаш косата можеше да бъде наранена, ако не ги направиш като хората. Другата й ръка милваше косата отдолу, докосваше я само с върховете на пръстите, повдигаше я и я оставяше нежно да падне надолу.