Сюзън се усмихваше. Не беше широка усмивка, но се виждаше удоволствието й и как Мег я успокояваше.
И за момент осъзнах колко свързани бяха двете, колко самотни и специални бяха в тази връзка. Почти им завидях.
Не ги обезпокоих.
Открих маркуча. На излизане от гаража вятърът бе сменил посоката си и успях да чуя тананикането на Мег. Беше много нежно, като приспивна песен. "Лека нощ, Айрийн". Песен, която мама ми пееше по време на дългите нощни пътувания, когато бях малък.
Лека нощ, Айрийн, лека нощ, Айрийн, ще те видя в сънищата си.
Улових се, че цял ден си я припявам. И всеки път, когато го правех, виждах седналите в тревата Мег и Сюзън, усещах слънчевите лъчи по лицето си, помилванията с четката и нежните ръце.
— Дейвид, имаш ли някакви пари?
Прерових джобовете си и открих смачкана еднодоларова банкнота и трийсет и пет цента на дребно. Двамата с Мег вървяхме към игрището. След малко щеше да има мач. Бях си взел ръкавицата за лява ръка на аутфилдър и една стара топка, овързана с черно тиксо. Показах й парите.
— Би ли ми ги заел?
— Всичките ли?
— Гладна съм — каза тя.
— Наистина?
— Искам да отида до "Коузи Снакс" за сандвич.
— За сандвич?
Засмях се.
— Защо просто не си откраднеш няколко шоколадови десерта? Там е лесно от тезгяха.
Много пъти сам го бях правил. Повечето от нас го бяха правили. Най-добрият начин беше да отидеш право при това, което искаш, да го вземеш и да си излезеш отново. Без плахост и без колебания. Там винаги гъмжеше от народ. Никакъв проблем. А и никой нямаше нужда от господин Холи, стареца, който държеше заведението, така че не изпитвахме и вина.
Но Мег само се намръщи.
— Аз не крада — заяви.
Е, добре, важна госпожичке, помислих си.
Почувствах леко презрение към нея. Всички крадяха. Беше си част от това да си хлапе.
— Заеми ми парите, моля те — продължи тя. — Ще ти ги върна. Обещавам.
Не можех да й се сърдя дълго.
— Добре, разбира се. — Изсипах ги в ръката й. — Но защо ти е сандвич? Направи си един у Рут.
— Не мога.
— Защо?
— Не трябва.
— Защо?
— Все още не трябва да ям.
Пресякохме улицата. Огледах се наляво, надясно, след което погледнах към нея. Лицето й беше безизразно като маска. Сякаш имаше нещо, което не казваше. А и се бе изчервила.
— Не разбирам.
Кени, Еди и Лу Марино вече бяха на игралното поле и си подхвърляха една топка. Дениз седеше зад заслона и ги наблюдаваше. Все още никой не ни беше видял. Съзнавах, че Мег иска да си тръгне, но просто седях и я гледах.
— Рут казва, че съм дебела — изрече най-накрая.
Засмях се.
— Е?
— Е, какво?
— Дебела ли съм?
— Какво? Дебела? — знаех, че ме пита сериозно, ала не можах да удържа смеха си. — Естествено, че не. Тя се шегува.
Мег рязко се обърна.
— Хубава шега, няма що — кипна тя. — Опитай да изкараш без вечеря, закуска и обяд един ден.
После спря и се обърна към мен.
— Благодаря — каза ми.
След което си тръгна.
Играта се разпадна около час след като беше започнала. По това време почти всички деца от квартала бяха дошли, не само Кени, Еди, Дениз и Лу Морино, но и Уили, Дони, Тони Морино и дори Глен Hoт и Хари Грей, които се появиха понеже Лу играеше. С по-големите деца ставаше хубава, бърза игра — поне докато Еди не удари от линията на трета база и не започна да тича.
Всички освен Еди знаехме, че е фал. Но никой не смееше да му го каже. Той обикаляше базите, докато Кени не тръгна да гони топката. И тогава последва обичайният спор. Майната ти и майната ти, и не, твойта майна.
Единствената разлика беше, че този път Еди взе бухалката и тръгна към Лу Морино.
Лу бе по-голям и по-едър от Еди, но Еди имаше бухалка и това доведе до решението, че вместо да рискува счупен нос или сътресение, той запристъпя по полето заедно с Хари и Глен в една посока, докато Еди пристъпваше в другата.
Останалите започнахме да си подаваме топката.
Това правехме, когато Мег се върна.
Пусна няколко монети в ръката ми и аз ги прибрах в джоба си.
— Дължа ти осемдесет и пет цента — съобщи ми тя.
— Добре.
Забелязах, че косата й е леко мазна, сякаш не я бе мила днес. Въпреки това изглеждаше добре.