— По-късно — отвърнах. — Сега трябва да тръгвам.
Знаех, че Рут ме гледа.
Станах. Не исках да минавам покрай Мег по някаква причина. Вместо това минах покрай Сюзън, към предната врата. Тя като че ли не ме забеляза.
— Дейвид — обади се Рут; гласът й бе много спокоен.
— Да?
— Това е, което би нарекъл семеен конфликт — продължи тя. — Той си е само между нас. Видя каквото видя. Но то не е ничия друга работа, освен наша. Нали? Разбираш ли ме?
Поколебах се, след което кимнах.
— Добро момче — усмихна се тя. — Знаех си, че си такъв. Знаех си, че ще разбереш.
Излязох отвън. Беше горещ, задушен ден. Вътре температурата бе доста по-ниска.
Върнах се обратно в гората, като избягвах пътеката към потока. Навлязох в по-гъстата гора зад къщата на Морино.
Там беше по-хладно. Миришеше на бор и на земя.
Продължавах да виждам Мег, превита на две и плачеща. А след това я виждах да стои срещу Рут, да я гледа спокойно в очите и да произнася: "Казах ти, че казах не". По някаква причина тези спомени се редуваха със спомена за един спор, който водих с майка ми по-рано тази седмица. "Ти си точно като баща си" — бе ми казала. Реагирах бурно. Изобщо не толкова добре, колкото Мег. Изпуснах си нервите. Беснях. Мразех я. Сега си спомнях това по някакъв съвсем безучастен начин, а после мислех за многото други неща, случили се днес.
Беше невероятна сутрин.
Но изглеждаше сякаш всичко отменяше всичко.
Вървях през гората.
Не чувствах нищо.
От нас до "Коузи Снакс" се стигаше през гората, като прекосиш потока при Голямата скала и след това минеш покрай две стари къщи и един строеж. На следващия ден вървях точно от там с десертче "Тримата мускетари", малко червени бонбони с корен от женско биле и дъвки "Дабъл Бабъл" — за които, като се сетих за Мег, всъщност си бях платил — в хартиена торба, когато я чух да пищи.
Знаех, че е тя. Беше просто писък. Можеше да е на всеки. Но аз знаех.
Притихнах. Запромъквах се по брега.
Тя стоеше на Голямата скала. Уили и Джафльо трябва да са я изненадали там, докато е била с ръка във водата, защото ръкавът й бе навит нагоре, а ръката й беше покрита с капчици вода от потока и се виждаше дългият, морав белег, който приличаше на червей, пулсиращ по кожата й.
Замеряха я с консервените кутии от мазето и поне мерникът на Джафльо си го биваше.
Но тогава Уили се прицели в главата й.
По-трудна цел. Той винаги не улучваше.
Докато Джафльо не я уцели първо по голото коляно, а след това, когато се обърна, и в средата на гърба.
Мег се завъртя отново и ги видя как вдигат стъклените буркани от фъстъчено масло. Джафльо стреля.
Бурканът се разби пред нея и обсипа краката й със стъкло.
Щеше здраво да си изпати, ако я удареха с такъв буркан.
Нямаше къде да отиде освен в потока. Не би могла да изкатери високия бряг при мен, поне не и навреме. Така че тя направи това, което можеше.
Влезе във водата.
Потокът течеше бързо този ден, а по дъното бяха разпръснати покрити с мъх камъни. Видях я как се подхлъзна и падна почти веднага, а един буркан се разби в близката до нея скала. Мег се изправи, задъхана и мокра до раменете, и се опита да бяга. Направи четири крачки и падна отново.
Уили и Джафльо виеха, смееха се толкова силно, че вече бяха забравили да хвърлят бурканите си.
Мег стана, този път успя да се задържи на крака и запляска надолу по течението.
Сви зад завоя, където имаше плътен гъсталак, който да я прикрива.
Край.
Чудно как никой не ме беше видял. И все още не ме виждаха. Чувствах се като призрак.
Наблюдавах ги как събират малкото си останали консерви и буркани. След това със смях тръгнаха надолу към тяхната къща. Чувах ги по целия път, гласовете им постепенно заглъхваха.
Задници, помислих си. Сега има стъкло навсякъде. Не можем да ходим из потока. Поне не и докато отново не стане пълноводен.
Внимателно прекосих по Скалата до другата страна.
Мег отвърна на удара на четвърти юли.
Беше на здрачаване, топлата вечер бавно потъваше в мрак и стотици от нас бяха навън, насядали върху одеяла на площадката пред училището, в очакване да започнат фойерверките.
Ние с Дони седяхме с моите родители — бях го поканил на вечеря онази вечер, — а те се бяха събрали с техните приятели семейство Хендерсън, които живееха на две пресечки от нас.
Хендерсънови бяха католици и нямаха деца, което моментално подсказваше, че нещо не бе наред, въпреки че изглежда никой не знаеше какво точно. Господин Хендерсън беше едър, обичаше да е навън, падаше си по шотландския кариран плат и рипсеното кадифе, бе човек, който бихте нарекли "мъжко момче" и ние го смятахме за относително забавен. Развъждаше гончета и понякога ни позволяваше да стреляме с въздушните му пушки, когато бяхме на гости. Госпожа Хендерсън беше слаба, руса, с чип нос и красива.