Мег просто стоеше там, със скръстени ръце и онзи решителен поглед в очите.
Рут се усмихна и отпи от бирата си.
Тя също изглеждаше решителна по неин си начин.
— Проблемът е какво да правим сега? — продължи. — Няма нищо в този мъж или в който и да било друг, което да ме плаши, Меги. Ако не си била наясно с това преди, вече със сигурност се надявам да го знаеш. Но и не мога да те оставя да търчиш при ченгетата на всеки десет, двайсет минути. Така че въпросът е — сега какво? Бих те пратила някъде, ако имаше къде. Повярвай ми, че бих. Проклета да съм, ако ми трябва някаква малка курва, която да ми съсипва репутацията. И Бог знае, че не ми плащат достатъчно, за да се мъча да те превъзпитавам. Мамка му, с парите, които получавам, е цяло чудо, че изобщо успявам да ви храня!
Рут въздъхна.
— Предполагам, че трябва да помисля — отсече.
След това се изправи и отиде в кухнята. Отвори хладилника.
— Отивай си в стаята. Сузи също. И стойте там.
Тя се пресегна за нова бира и се засмя.
— Преди Дони да е решил, че може да дойде и пак да те зашлеви.
Отвори кутийка "Будвайзер".
Мег хвана сестра си за ръка и я поведе към спалнята.
— И ти, Дейвид — продължи Рут. — По-добре си отивай у дома. Съжалявам. Трябва да помисля сериозно.
— Няма проблем.
— Искаш ли кола или нещо за из път?
Усмихнах се. За из път. Живеех в съседната къща.
— Не, няма нужда.
— А да ти изкарам една бира?
В погледа й се бе появила пакостлива искра. Напрежението се стопи. Засмях се.
— Би било готино.
Подхвърли ми една. Хванах я.
— Благодаря — казах й.
— Не го споменавай — отвърна ми Рут и този път всички се разсмяхме, защото "не го споменавай" си беше код помежду ни.
Винаги ни казваше това, когато ни позволяваше да правим нещо, което родителите ни не биха искали да правим и не правехме в собствените си домове. Не го споменавай.
— Няма — кимнах.
Прибрах кутийката под ризата си и излязох навън.
Когато се върнах вкъщи, Линда се бе свила пред телевизора и гледаше как Ед Бърнс си реши косата в отварящата сцена на "77 Сънсет Стрип". Изглеждаше мрачна. Предположих, че Стив няма да идва тази вечер.
— Лека — пожелах й и си отидох в стаята.
Пиех от бирата и мислех за Мег. Чудех се дали не трябва да се опитам да й помогна някак. Чувствата ми бяха противоречиви. Все още бях привлечен от Мег и я харесвах, но Дони и Рут бяха много по-стари приятели. Чудех се дори дали изобщо й бе нужна помощ. Децата все пак ги пердашеха. Децата ги тормозеха. Чудех се накъде отиваха нещата.
"И сега какво?" — попита Рут.
Гледах към рисунката на Мег на стената и започнах да се чудя и за нея.
Това, което Рут реши, беше, че от сега нататък на Мег вече никога няма да й бъде разрешено да напуска къщата сама. Или с нея, или с Дони, или с Уили. Най-вече не излизаше изобщо. Така че аз нямах възможността да я попитам какво да направя за нея, ако изобщо искаше нещо да бъде направено, а отделно и да реша дали наистина бих го направил или не.
Не зависеше от мен. Или поне така си мислех.
Изпитвах облекчение.
Дори и да бях почувствал, че нещо е изгубено — доверието на Мег или дори компанията й, — определено не бях съвсем наясно с това. Съзнавах, че при съседите нещата са приели доста особен обрат и предполагам, че гледах да се дистанцирам, за да проумея ситуацията сам за себе си.
Така че виждах по-рядко всички от семейство Чандлър през следващите дни, което също ми донесе облекчение. Мотаех се с Тони, Кени, Дениз, Шерил, дори и с Еди понякога, когато изглеждаше безопасно.
Улицата жужеше от новини за къщата. Рано или късно всеки разговор се насочваше към семейство Чандлър. Забележителното беше, че Мег бе забъркала полицията. Това беше революционното действие, нещото, което не можехме да проумеем. Представяте ли си: да предадете възрастен — още повече такъв, който все едно е собствената ви майка — на ченгетата? Бе практически немислимо.
Но също така и изпълнено с потенциал. Виждаше се как особено Еди размишляваше над идеята. Фантазираше си за баща си, предполагах. Един замислен Еди също не беше нещо, с което бяхме свикнали. И прибавяше допълнителна странна нотка към и бездруго странната ситуация.
Но освен частта с ченгетата, всички действително знаеха — включително и аз, — че в къщата валяха много наказания на пръв поглед без никакво основание. И това не бе нищо ново, като изключим, че се случваше при Чандлърови — място, което смятахме за безопасно убежище, — както и факта, че Уили и Дони участваха. Дори това обаче не ни се видя твърде странно.