— Накарай майка ти да те пусне да спиш у нас довечера — започна Дони. — Искам да поговорим за нещо.
Седяхме на моста на улица "Мейпъл" и правехме жабки с камъчета по водата долу. Потокът беше чист и бавен.
— Какво пречи да си говорим сега?
— Нищо.
Но не каза какво си е наумил.
Не знам защо се противях на идеята да преспя там. Може би защото съзнавах, че така ще бъда някак си по-обвързан с тях. Или просто се досещах какво ще каже майка ми — че в къщата вече имаше момичета и да остана там нямаше да й изглежда особено невинно.
Само ако знаеше, помислих си.
— И Уили иска да говори с теб — продължи Дони.
— Така ли?
— Да.
Засмях се. На представата за Уили, който е измислил нещо, заслужаващо да бъде обсъдено.
Всъщност ме заинтригува.
— Е, в такъв случай, предполагам, ще трябва да дойда, нали? — отвърнах.
Дони също се засмя и запрати камъче, което подскочи три пъти по изпъстрената със слънчеви петънца вода.
Майка ми не беше доволна.
— Не ми е приятно — каза.
— Мамо, постоянно оставам с преспиване там.
— Не и напоследък.
— Имаш предвид, откакто дойдоха Мег и Сюзън ли?
— Точно така.
— Виж. Няма проблем. Същото си е като преди. Момчетата са на двойните легла, а Мег и Сюзън са в стаята на Рут.
— В стаята на госпожа Чандлър.
— Да. В стаята на госпожа Чандлър.
— А тя къде спи?
— На дивана. Разтегаемият диван във всекидневната. Какъв е проблемът?
— Знаеш какъв е проблемът.
— Не, не знам.
— Да, знаеш.
— Не, не знам.
— Какво става? — намеси се баща ми, който тъкмо влизаше в кухнята от всекидневната. — Кое е проблем?
— Той пак иска да остане там с преспиване — отвърна майка ми; чистеше зелен фасул и го пускаше в гевгира.
— Какво? Там ли?
— Да.
— Ами пусни го. — Баща ми седна на кухненската маса и си отвори вестника.
— Робърт, там сега има две млади момичета.
— Е?
Майка ми въздъхна.
— Моля те — продължи. — Моля те, не се прави, че не разбираш, Робърт.
— Не разбирам, по дяволите — заяви той. — Пусни го. Има ли кафе?
— Да. — Тя въздъхна отново и избърса ръце в престилката си.
Аз станах, отидох до кафеварката и включих котлона под нея.
Майка ми ме погледна и се върна към фасула.
— Благодаря, татко — подхвърлих.
— Не съм казала, че можеш да отидеш — обади се майка ми. Усмихнах се.
— Не си казала и че не мога.
Тя погледна към баща ми и поклати глава.
— По дяволите, Робърт.
— Точно така — кимна баща ми и се зачете във вестника.
— Казахме й за Играта — започна Дони.
— На кого?
— На Рут. На майка ми. На кой друг, тъпако?
Той беше сам в кухнята, когато влязох, и си приготвяше сандвич с фъстъчено масло, който, предполагам, трябваше да мине за вечеря този ден. Имаше следи от фъстъчено масло, гроздов конфитюр и трохи от хляб по плота. За забавление преброих приборите в чекмеджето. Все така бяха само пет.
— Казали сте й?
Дони кимна.
— Джафльо й каза.
Отхапа от сандвича и седна на масата. Аз седнах срещу него. В дървото имаше дълбока прогорена дупка от цигара, която не бях виждал преди.
— Господи. Как реагира?
— Никак. Беше странно. Сякаш знаеше, разбираш ли?
— Знаела е? Какво е знаела?
— Всичко. Все едно изобщо не е проблем. Сякаш знаеше, че сме го правили през цялото време. Като всяко хлапе.
— Шегуваш се.
— Не. Заклевам се.
— Глупости.
— Казвам ти. Всичко, което искаше да знае, беше кой е бил с нас, затова й казах.
— Казал си й? За мен? За Еди? За всички?
— Както казах, не й пукаше. Ей. Може ли да го караш по-спокойно, Дейви? Не я притесняваше.
— Дениз? И за Дениз ли й казахте?
— Да. За всичко.
— Казали сте й, че е била гола?
Не можех да повярвам. Винаги бях смятал, че Уили е глупавият. Наблюдавах как Дони си яде сандвича. Той ми се усмихна и поклати глава.
— Казвам ти. Не трябва да се притесняваш за това.
— Дони.
— Сериозно.
— Дони.
— Да, Дейви?
— Луд ли си?
— Не, Дейви.
— Осъзнаваш ли дори за една шибана секунда какво ще ми се случи, ако…
— Нищо няма да ти се случи, по дяволите. Ще спреш ли да се държиш като педал? Става дума за майка ми, дявол да го вземе. Забрави ли?