— Сигурен ли си? Искаш ли да кажеш нещо, Меги? — попита Рут. — Готова ли си?
— Не е готова — настоя Джафльо, но нямаше защо да се обажда; Мег не издаде нито звук.
— И сега какво? — попита Рут.
Уили се отблъсна от рамката на вратата, където се подпираше и влезе в помещението.
— Сега взимаме една книга — започна.
Наведе се, измъкна средната и отстъпи назад.
Въжетата вече бяха по-стегнати.
И Уили, и Джафльо бяха пуснали фенерчетата си. Това на Рут беше все още до нея, незапалено.
Можех да видя червенина около китките на Мег от опъна на въжетата. Гърбът й леко се изви. Блузката се вдигна нагоре. Едва успяваше да стои на краката си нормално върху двете оставащи книги и вече забелязвах напрежението в прасците и бедрата й. За момент се вдигна на пръсти, за да облекчи китките си, после отново се отпусна на цяло стъпало. Уили изключи фенерчето си. Така беше по-страховито.
Мег просто стоеше там и леко се люлееше.
— Признай — започна Джафльо; след това се изсмя. — Не. Недей — довърши.
— Махни още една книга — намеси се Дони.
Погледнах към Сюзън, за да видя как приема това. Седеше стиснала ръце в скута на роклята си, а лицето й изглеждаше много сериозно. Взираше се напрегнато в Мег, но нямаше никакъв начин да разбера какво мислеше или чувстваше.
Уили се наведе и махна още една книга.
Сега Мег стоеше върху предната част на стъпалата си.
Все още не издаваше нито звук.
Мускулите на краката й ясно се очертаваха под кожата.
— Да видим колко дълго ще изкара така — предложи Дони. — Ще започне да боли след известно време.
— Не — възрази Джафльо, — все още е твърде лесно. Да махнем и последната. Нека стои на пръсти.
— Искам да я погледам малко. Да видим какво ще стане.
Обаче истината беше, че нищо не се случваше. Мег изглеждаше решена да изтърпи това мъжката. И бе силна.
— Не искате ли да й дадете шанс да признае? Не е ли това идеята? — намеси се Рут.
— Не. Още е много рано. Айде. Така не става. Махни другата книга, Уил.
Уили го послуша.
И тогава Мег издаде някакъв звук зад парцала, с който беше запушена устата й, само веднъж, нещо като тъничък издишан стон, сякаш изведнъж дишането бе станало по-трудно. Блузата й се вдигна още нагоре, точно под гърдите. Виждах как коремът й се повдига и спуска в неспокоен тежък ритъм под ребрата й. Главата й за момент клюмна назад, после пак се изправи.
Трудно пазеше равновесие. Започна да се люлее.
Лицето й се зачерви. Мускулите й изпъкнаха от напрежение.
Гледахме в мълчание.
Беше красива.
Звуците, които придружаваха дишането й, сега зачестиха с увеличаването на изтощението. Не можеше да се сдържи. Краката й започнаха да треперят. Първо прасците, след това бедрата.
Тънък слой лъскавина се образува по ребрата й, заблестя по краката й.
— Трябва да я съблечем — реши Дони.
Думите просто увиснаха там за момент, провесени така, както бе провесена Мег, пазейки едно опасно равновесие.
Изведнъж почувствах замайване.
— Да — съгласи се Джафльо.
Мег беше чула. Поклати глава. Имаше възмущение, гняв и страх в това движение. Зад парцала долитаха звуци. Не. Не. Не.
— Млъквай — каза й Уили.
Тя започна да се опитва да скочи, дърпаше въжетата, мъчеше се да ги откачи от пироните, гърчеше се. Но единственото, което постигаше, беше да се нарани, протривайки китките си.
Не изглеждаше да й пука. Нямаше да позволи това да се случи.
Продължи да опитва.
Не. Не.
Уили отиде до нея и я удари по главата с книгата.
Мег се отпусна назад, зашеметена.
Погледнах към Сюзън. Ръцете й все още бяха стиснати в скута, но сега кокалчетата им бяха побелели. Гледаше право в сестра си, не в нас. Зъбите й здраво и упорито се забиваха в долната й устна.
Не можех да я гледам.
Прочистих гърлото си и открих нещо като глас:
— Ей, а… хора… слушайте, не мисля, че наистина…
Джафльо се завъртя към мен.
— Имаме разрешение'. — кресна. — Имаме! Аз казвам да й свалим дрехите! Да я съблечем!
Погледнахме към Рут.
Тя стоеше подпряна на прага, ръцете й бяха прибрани близо до корема.
Около нея витаеше някакво напрежение, сякаш беше ядосана или обмисляше нещо много сериозно. Устните й бяха здраво стиснати в характерна тънка права линия.
Очите й не се отлепяха от тялото на Мег.
Най-накрая Рут сви рамене.
— Това е Играта, нали?
В сравнение с останалата част от къщата и дори с мазето, там долу беше хладно, но сега изведнъж вече не го усещахме така. Вместо това имаше нарастваща мъглява близост в помещението, чувство за изпълване, удебеляване, бавна електрическа топлина, която изглежда се издигаше от всеки един от нас и зареждаше въздуха, обграждаше ни, изолираше ни и някак си въпреки това ни смесваше в едно. Можеше да се види в начина, по който Уили стоеше наведен напред и стискаше енциклопедията в ръка. В начина, по който Джафльо се приближи, лъчът на фенерчето му вече беше по-спокоен, блуждаещ, галеше лицето, краката и корема на Мег. Долавях го от Дони и Рут до мен, как се вливаше навътре, навън и през мен като някаква сладка отрова, едно тихо споделено знание.