Уили вдигна едно фенерче от масата в кухнята, а Дони внимателно отвори вратата към избата.
Стъпалата скърцаха. Нищо не можеше да се направи, освен да се молиш и да се надяваш на късмет.
Вратата на убежището също изскърца, но не толкова силно. Отворихме я и влязохме вътре, стоейки с голи крака на студения бетонен под, също като нея — и ето я и Мег, точно както я бяхме запомнили, сякаш не бе минало никакво време, точно както си я представяхме.
Е, не съвсем.
Ръцете й бяха бели, на червени и сини петна. И дори на слабата неравномерна светлина на фенерчето можеше да се види колко е бледо тялото й. Цялата беше настръхнала, зърната й бяха сбръчкани, кафяви и стегнати.
Тя ни чу да влизаме и издаде слаб хленчещ звук.
— Тихо — прошепна Дони.
Мег се подчини.
Гледахме я. Беше сякаш сме пред някакъв олтар… или гледаме някакво странно екзотично животно в зоологическа градина.
Сякаш и двете едновременно.
Но ми се струва, че беше точно защото Мег бе красива и силна, а ние не бяхме. Затова Рут и ние останалите й причинихме това. За да направим някаква преценка на тази красота, какво означаваше и какво не означаваше за нас.
Сега се чудя дали нещо щеше да е различно, ако тя не беше толкова хубава, ако тялото и не бе така младо, здраво и силно, а грозно, дебело, отпуснато. Вероятно не. Вероятно щеше да се случи при всички положения. Неизбежното наказание на външния човек.
— Обзалагам се, че би искала вода — обади се Джафльо.
Мег закима. Да. О, да, моля.
— Ако й дадем вода, трябва да махнем парцала — каза Уили.
— И какво? Тя няма да вдига шум.
Той пристъпи напред.
— Няма да вдигаш шум, нали, Мег? Не бива да събуждаме майка.
Не. Тя завъртя глава от една страна на друга. Виждаше се, че много иска тази вода.
— Вярваш ли й? — попита Уили.
Дони сви рамене.
— Ако вдигне шум, и тя ще си изпати. Не е глупава. Така че да й дадем. Защо не?
— Аз ще донеса — предложи Джафльо.
Имаше мивка до сушилнята. Джафльо отвори кранчето и чухме как водата слабо тече зад нас. Той беше необикновено тих.
Също и необикновено добър, за Джафльо.
Уили отвърза шалчето, точно както по-рано, и извади мръсния парцал от устата й. Тя изстена и започна да раздвижва челюстите си.
Джафльо се върна с един стар буркан от плодове, пълен с вода.
— Намерих го до кутиите с боя — обясни той. — Не мирише твърде лошо.
Дони го взе от него и го наклони към устните на Мег. Тя пиеше жадно и издаваше тихи звуци на задоволство при всяка глътка. Пресуши го за нула време.
— О, Боже — въздъхна. — О, Боже. Благодаря ви.
Чувството беше странно. Сякаш всичко бе простено. Сякаш наистина ни беше благодарна.
По някакъв начин бе невероятно. Че само един буркан с вода можеше да направи такова нещо.
Отново си помислих колко безпомощна беше.
И се зачудих дали и останалите изпитват същото като мен — тази завладяваща, почти главозамайваща нужда да я докосна. Да сложа ръцете си върху нея. Да видя точно как е на пипане. Гърди, задник, бедра. Онази къдрава русоляво-червена туфичка между краката й.
Точно това, което не биваше да правим.
Имах чувството, че ще припадна. Притеглянето и отблъскването. Толкова беше мощно.
— Искаш ли още? — попита Джафльо.
— Може ли? Моля?
Той изтича до мивката и се върна отново с пълен буркан. Даде го на Дони и тя изпи и него.
— Благодаря. Благодаря ви.
Мег си облиза устните. Бяха груби и сухи, напукани на места.
— Можете ли… мислите ли, че можете…? Въжетата… много ме нараняват.
И се виждаше, че е така. Въпреки че краката й бяха на пода, тя все още беше разпъната.
Уили погледна Дони.
След това и двамата погледнаха към мен.
За момент се почувствах объркан. Защо ги интересуваше какво мисля аз? Все едно търсеха нещо от мен и не бяха сигурни, че са го намерили.
Както и да е, кимнах.
— Предполагам, че можем — каза Дони. — Малко. Но при едно условие.
— Всичко. Какво е?
— Трябва да обещаеш да не се бориш.
— Да се боря?
— Трябва да обещаеш да не вдигаш никакъв шум или нищо подобно и трябва да обещаеш, че няма да се бориш и после няма да кажеш на никого. На никого никога.
— Какво да кажа?
— Че сме те докоснали.
И ето.
Това беше, за което си бяхме мечтали всички в спалнята горе. Не биваше да съм изненадан. Но бях. Едва дишах. Имах чувството, че всички в стаята могат да чуят ударите на сърцето ми.
— Докоснали? — не разбра Мег.
Дони силно се изчерви.