— Сещаш се.
— О, Боже Господи! — възкликна тя; поклати глава. — Исусе. Стига.
Мег въздъхна. После се замисли за момент.
— Не — отсече тя.
— Няма да те нараним или да ти направим нещо — настоя Дони. — Само ще те докоснем.
— He.
Сякаш го бе измерила и преценила и просто не виждаше начин да го направи, без значение какво се случваше и това беше последната й дума по въпроса.
— Честно. Нищо няма да ти направим.
— Не. Няма да правите това с мен. Никой от вас.
Сега вече беше бясна. Но и Дони също.
— И без това можем да го направим, тъпачко. Кой ще ни спре?
— Аз.
— Как?
— Ще успеете да го направите само веднъж, проклети да сте, и то само един от вас. Защото няма просто да кажа. Ще пищя.
И нямаше съмнения, че ще го направи. Щеше да пищи. Не й пукаше.
Беше ни хванала.
— Добре — отстъпи Дони. — Хубаво. Тогава оставяме въжетата както са си. Слагаме парцала обратно и това е.
Виждаше се, че сълзите й са близо. Но нямаше да се предаде пред него. Не и за това. Гласът й звучеше горчиво.
— Давай — подкани го. — Запуши ми устата. Направи го. И излезте. Махайте се оттук!
— Ще го направим.
Той кимна на Уили и Уили пристъпи напред с парцала и шалчето.
— Отваряй — заповяда той.
За момент Мег се поколеба. След това отвори уста. Уили напъха парцала и завърза шалчето отгоре. Върза го по-здраво, отколкото трябваше, по-здраво, отколкото беше преди.
— Все пак имаме уговорка — напомни Дони. — Получи вода. Но ние никога не сме били тук. Разбираш ли ме?
Тя кимна. Беше трудно да си гол, да висиш там и да си горд в същото време, но Мег някак успяваше.
Нямаше как да не й се възхитиш.
— Добре — каза Дони и се обърна да си ходи.
Дойде ми една идея.
Посегнах, хванах го за ръката, докато минаваше покрай мен и го спрях.
— Дони?
— Да?
— Виж. Нека я поотпуснем малко. Съвсем малко. Само трябва да бутнем масата леко напред, три-четири сантиметра. Рут няма да забележи. Искам да кажа, погледни я. Да не искаш да си изкълчи рамото или нещо друго? Утрото е още много далече, нали ме разбиращ?
Изговорих всичко това с достатъчно силен глас, така че и тя да ме чуе.
Той сви рамене.
— Дадохме й избор. Не беше заинтересувана.
— Знам — съгласих се.
След което се наведох към него, усмихнах му се и прошепнах:
— Но може да е благодарна. Сещаш ли се? Може да си спомни. Следващия път.
Бутнахме масата.
Всъщност по-скоро я вдигнахме и я пренесохме, за да не вдигаме много шум — с нас тримата и Джафльо, не беше особено трудно. И когато приключихме, Мег имаше още може би два сантиметра свободни, точно колкото да може да присвие леко лактите си. Беше повече, отколкото бе имала от доста време.
— До скоро — прошепнах, като затварях вратата.
И в тъмното мисля, че тя кимна.
Сега бях конспиратор, помислих си. По два начина. И за двете страни.
Работех и за двете страни от средата.
Каква страхотна идея.
Бях горд от себе си.
Почувствах се умен, добродетелен и развълнуван. Бях й помогнал. Един ден щеше да дойде и отплатата. Знаех си, че един ден Мег щеше да ми позволи да я докосна. Щеше да се стигне дотам. Може би не и на другите… но на мен.
Щеше да ми позволи.
И затова прошепнах: "До скоро, Мег."
Сякаш щеше да ми благодари.
Бях се побъркал. Бях луд.
Сутринта, когато слязохме долу, Рут я беше развързала и й бе донесла нови дрехи, чаша горещ чай и две препечени филийки без масло. Мег седеше с кръстосани крака на надуваемия дюшек и ги пиеше и ядеше, когато влязохме.
Облечена, освободена, без превръзка на очите и парцал в устата — в нея нямаше загадъчност. Изглеждаше бледа, измъчена. Изморена и очевидно сърдита. Не беше лесно да си спомниш за гордата Мег или страдащата Мег от предишния ден.
Явно й бе трудно да преглъща.
Рут стоеше над нея като майка.
— Изяж си филийките — каза й.
Мег погледна нагоре към нея, после надолу към картонената чиния в скута си.
Можехме да чуем телевизора на горния етаж — вървеше някаква игра с въпроси.
Уили си влачеше краката.
Навън валеше, можехме да чуем и това.
Мег отхапа от коричката, след което дъвка сякаш цяла вечност, докато парченцето сигурно бе станало тънко като слюнка, преди да преглътне.
Рут въздъхна. Сякаш да гледа как Мег дъвче беше огромно изпитание за нея. Тя сложи ръце на кръста си и тъй като бе застанала с разкрачени крака, изглеждаше като Джордж Рийвс в първите сцени на "Супермен".