Много отдавна.
Внезапно почувствах пристъп на гняв към него. Погледнах към тялото му и си помислих за майка ми. Тогава бавно се настани студенината, усещането за изолация и безопасност.
И ми хрумна, че майка ми беше човекът, с когото трябваше да говоря за всичко това. Тя щеше да знае какво е чувството, какво значи.
Но не можех тогава. Не и дори ако тя беше там точно в този момент. Не се опитах.
Гледах как баща ми довърши салатите и избърса ръцете си в бялата памучна престилка, за която се шегувахме, че министерството на здравеопазването ще ни осъди, след което започна да реже салам на електрическата резачка за месо, която току-що си бе купил и от която беше много горд, а аз бутах мазнината през дупките, докато грилът стана съвсем чист.
И за нищо не бе намерено обяснение.
Скоро се върнах отново.
Това, което ме доведе обратно, беше единствено неспирният образ на тялото на Мег.
То разпалваше хиляди фантазии, ден и нощ. Някои от тях нежни, някои агресивни, някои направо смешни.
Както си лежах нощем в леглото, със скрито под възглавницата транзисторно радио, свирещо "Ет дъ хоп" на Дани енд дъ джуниърс, затварях очи и там беше Мег, танцуваше с някакъв невидим партньор, единственото момиче в "Тийн Кантийн", танцуваше с навити надолу бели чорапи и нищо друго. Голотата й беше удобна, все едно току-що си бе купила новите дрехи на краля.
Или докато играехме Монопол, седяхме един срещу друг и аз уцелвах Бродуок или Марвин Гардънс, а тя ставаше, въздишаше и сваляше тънките си бели памучни гащички.
Но по-често песента по радиото беше нещо като "Здрач" на Платърс и Мег бе гола в ръцете ми в дълбоката синя светлина на звездите и ние се целувахме.
Или играта беше Играта и нямаше нищо забавно в това.
Чувствах се изнервен и раздразнителен.
Чувствах, че трябва да отида. Въпреки че се страхувах от онова, което можеше да намеря.
Дори майка ми го забеляза. Виждах я как ме наблюдава със свити устни и се чуди, когато скочех от масата за вечеря, разливайки чашата с вода или се промъквах в кухнята за кола.
Може би това беше едната причина, поради която никога не говорих с нея. Или вероятно бе просто, защото тя беше майка ми и бе жена.
Но накрая отидох.
И когато го направих, нещата отново се бяха променили.
Влязох у тях и първото нещо, което чух, беше как Рут кашля, а след това как говори с нисък глас и осъзнах, че вероятно говореше на Мег. Държеше този тон, който не би използвала с никой друг от нас, сякаш бе учителка, която говори на малко момиченце, инструктира го. Слязох долу.
Бяха префасонирали работната лампа, бяха закачили кабела от контакта до миялната към една кука, забита в напречните греди на Уили старши. Обезопасената в клетка крушка се люлееше и светеше ярко.
Рут седеше в сгъваем стол, част от стария комплект за карти, който държаха долу, седеше с гръб към мен и пушеше. По пода се въргаляха цигарени фасове, изглеждаше, че е там от известно време.
Момчетата ги нямаше.
Мег стоеше пред нея в натруфена жълта рокля, съвсем не от вида, който човек би си помислил, че би носила и реших, че е била на Рут, стара и очевидно не много чиста. Имаше къси набрани ръкави и плисирана пола, така че ръцете и краката й бяха голи.
Рут носеше синьо-зелена версия на нещо подобно, но по-обикновено, с по-малко волани и украшения.
През цигарения дим надушвах камфор. Топчета срещу молци.
Рут продължаваше да говори.
Човек можеше да ги помисли за сестри в началото, почти същото тегло, макар че Рут бе по-висока и по-слаба, и двете с коси, които сега бяха малко омазнени, и двете носеха тези стари миризливи, рокли сякаш пробваха костюми за някакво парти.
Само че Рут просто седеше там и пушеше.
Докато Мег беше до една от подпорните греди на Уили, ръцете й бяха здраво вързани за нея зад гърба й, краката й също бяха вързани.
Устата й бе запушена, но не и очите й.
— Когато бях момиче като теб — казваше Рут, — го правех, търсех Господ. Опитах всяка църква. Баптистка, лютеранска, епископална, методистка. Каквато се сетиш. Дори отидох при новените оттатък Свети Матис и седях на балкона, където се намираше органът.
Това беше преди да разбера какви са жените. И знаеш ли кой ме научи? Майка ми.
Разбира се, тя не знаеше, че ме учи, не и както аз уча теб. По-скоро се дължеше на онова, което видях.
Сега, искам да знаеш и да разбереш, че ми дадоха всичко, родителите ми — всичко, което едно момиче може да поиска, имах го. Освен колеж, разбира се, ама и без това момичетата не ходеха много в колежи по онова време. Но татко, мир на праха му, работеше здраво и мама и аз имахме всичко. Не както Уили направи с мен.