Предполагам, че също бе неизбежно първото ни прослушване да е на Еди Крокър.
Беше ясна слънчева сутрин, към края на юли, три седмици откакто Мег бе пленена, когато за пръв път отидох у тях и го заварих там. В няколкото дни след душа й бяха позволили да е облечена — имаше мехури и ги оставяха да се излекуват — и се държаха с нея доста добре като цяло. Хранеха я със супа и сандвичи, даваха й вода, когато поискаше, Рут дори беше сложила чаршафи на дюшека и бе измела цигарените фасове от пода. Беше трудно да се каже дали Уили се оплакваше повече от болящия го зъб, или от това колко скучни са станали нещата.
С Еди всичко се промени.
Мег все още беше с дрехите, когато пристигнах — чифт изтъркани дънки и блуза, — но отново я бяха вързали и й бяха запушили устата. Тя лежеше по корем върху работната маса, всяка ръка вързана към един от краката на масата. Глезените й бяха вързани заедно на пода. Еди бе свалил единия от кецовете си и я пердашеше по дупето.
След това спираше за известно време и Уили продължаваше да обработва гърба, краката и задницата й с един кожен колан. Удряха я силно. Особено Еди.
Джафльо и Дони седяха и гледаха.
Аз също. Но само за кратко.
Не ми харесваше той да е там.
Еди беше прекалено отдаден.
Твърде лесно бе да си го представя как върви към нас по улицата онзи ден, ухилен, с черната змия между зъбите си и как я размахва отново и отново, докато не пада мъртва на улицата.
Това беше хлапето, което би отхапало главата на жаба.
Това беше хлапето, което веднага щом те види, би те ударило по главата с камък или би те фраснало в топките с пръчка.
Еди бе фанатичен.
Онзи ден беше горещо и потта се лееше от него, стичаше се от късо подстриганата му морковеночервена коса надолу по челото му.
Както обикновено бе свалил тениската си, за да виждаме страхотното му тяло и миризмата на пот също се лееше от него.
Миришеше солено и лепкавосладко, като старо развалено месо.
Не останах.
Качих се по стълбите.
Сюзън редеше пъзел на кухненската маса. До нея имаше полупразна чаша мляко.
Телевизорът като никога мълчеше. Чуваха се само плющенето и смехът от долу.
Попитах за Рут.
Рут, каза ми Сюзън, лежала в спалнята. Едно от нейните главоболия. Напоследък често й се случвало.
Така че стояхме, без да си казваме нищо. Аз си взех "Будвайзер" от хладилника. Сюзън се справяше доста добре с пъзела. Беше наредила повече от половината. Картината се казваше "Търговци на кожа се спускат по Мисури" от Джордж Кейлъб Бингам и показваше как мрачен чепат стар мъж със смешна заострена шапка и тийнейджър със замечтано изражение са седнали в кану и гребат по течението на залез, а една черна котка е вързана за носа на кануто. Сюзън бе подредила рамката, котката, кануто и по-голямата част от мъжа и момчето. Оставаха й само небето, реката и някои от дърветата.
Гледах я как постави едно парче от реката. Пийнах си от бирата.
— Как я караш? — попитах.
Тя не вдигна очи към мен.
— Добре — отвърна.
Чух смях от убежището.
Сюзън опита с друго парченце. То не пасна.
— Това притеснява ли те? — продължих.
Имах предвид звуците.
— Да — отговори ми.
Но не го произнесе, сякаш наистина бе така. Беше просто факт.
— Много ли?
— Аха.
Кимнах. Нямаше какво повече да кажа след това. Гледах я и пиех от бирата. Скоро тя завърши момчето и започна да подрежда дърветата.
— Не мога да ги накарам да спрат, нали знаеш? — обадих се.
— Знам.
— Еди е там. Освен всичко друго.
— Знам.
Довърших бирата.
— Щях, ако можех — заявих.
Зачудих се дали беше истина. Тя също.
— Така ли?
И за пръв път Сюзън ме погледна, очите й бяха много зрели и замислени. Доста подобни на тези на сестра й.
— Разбира се, че щях.
Тя отново се върна към пъзела, намръщена.
— Може би ще им писне — допълних, осъзнавайки в момента, в който го казах, колко тъпо звучеше.
Сюзън не отговори.
Но момент по-късно звуците спряха и чух стъпки нагоре по стълбите.
Бяха Еди и Уили. И двамата зачервени и с разкопчани ризи. Дебелото смъртнобледо грозно шкембе на Уили лъщеше. Не ни обърнаха внимание и отидоха към хладилника. Гледах как си отвориха кола за Уили и "Будвайзер" за Еди, след това затършуваха вътре, търсейки нещо за ядене. Предполагам, че нямаше кой знае какво, тъй като пак затвориха вратата.
— Трябва да й го признаеш — казваше Еди. — Не плаче много. Не е бъзла.