Ако аз се бях чувствал настрани от всичко това, то Еди бе в изцяло различна реалност. Гласът му беше като лед. Уили бе дебел и грозен, но Еди беше този, който ме отвращаваше.
Уили се засмя.
— Това е щото вече се е наплакала. Трябваше да я видиш след изтъркването оня ден.
— Да, предполагам. Мислиш ли, че трябва да занесем нещо долу на Дони и Джафльо?
— Не са искали нищо. Ако искат, да си вземат.
— Ще ми се да имахте някаква храна, човече — възропта Еди.
И се запътиха обратно надолу. Продължиха да ни игнорират. Това ме устройваше. Гледах ги как изчезват по стълбището.
— И какво ще правите? — попита Еди.
Усетих как гласът му се издигна към мен като полъх отровен дим.
— Ще я убиете?
Замръзнах.
— Мне — отвърна Уили.
След това добави още нещо, но звукът от стъпките им го удави за нас.
Ще я убиете? Почувствах как думите се плъзгат по гръбнака ми. "Някой се разхожда по гроба ми" — би казала майка ми.
Остави на Еди, помислих си. Остави на него.
Да посочи очевидното.
Бях се чудил колко далеч би могло да стигне, как би могло да завърши. Чудил се бях безстрастно, сякаш беше математически проблем.
И ето го невъобразимото, тихо въобразено, обсъждано от две момчета, с кола и бира в ръка.
Помислих си за Рут, която лежеше в спалнята със силното си главоболие.
Мислех си как сега те бяха долу, сами с нея — и Еди бе с тях.
Можеше да се случи. Да, можеше.
Можеше да се случи бързо. Почти по случайност.
Не ми хрумна да се зачудя защо все още приравнявах Рут с надзор. Просто го правех.
Все пак тя беше възрастна, нали?
Възрастните не можеха да позволят това да се случи, нали?
Погледнах Сюзън. Ако беше чула какво бе казал Еди, не го показваше. Продължаваше да реди пъзела.
С треперещи ръце, уплашен да слушам и също толкова уплашен да не го правя, аз се заех да й помагам.
Еди беше там всеки ден след това за около седмица. На втория ден дойде и сестра му Дениз. Двамата заедно я тъпкаха насила с бисквити, които тя всъщност не можеше да изяде, тъй като бе седяла отново с парцала в устата цяла нощ и не й бяха давали вода. Еди се вбеси и я удари през устата с алуминиев корниз, изкривявайки го, оставяйки широка червена следа по цялата й буза и сцепвайки долната й устна.
През останалата част от деня отново си играха на боксова круша.
Рут почти никога не беше там. Главоболията й ставаха все по-чести. Оплакваше се, че кожата я сърби, особено лицето и ръцете. Струваше ми се, че е свалила килограми. На устната й се появи херпес и не се махна дни наред. Дори при пуснатия телевизор горе винаги можеше да я чуеш как кашля дълбоко, от дробовете.
След като Рут я нямаше, забраната за пипането на Мег изчезна.
Дениз бе тази, която започна. Дениз обичаше да щипе. Имаше силни пръсти за момиче на нейната възраст. Тя хващаше плътта на Мег и започваше да я извива, като й нареждаше да плаче. През повечето време Мег отказваше да заплаче. Това караше Дениз да се старае повече. Любимата й цел бяха гърдите на Мег — познаваше се, защото си ги пазеше за десерт.
И тогава, обикновено, Мег се разплакваше.
Уили обичаше да я просва на масата, да й сваля гащите и да я пердаши по задника.
Забавлението на Джафльо бяха насекомите. Той слагаше паяк или стоножка на корема й и я гледаше как се свива.
Дони обаче ме изненада. Когато мислеше, че никой не го гледа, той плъзваше ръцете си по гърдите й, стискаше ги леко или я пипаше между краката. Видях как го прави доста пъти, но не го издадох.
Правеше го нежно, като любовник. И веднъж, когато парцалът бе махнат, дори го видях да я целува. Беше неловка целувка, ала някак нежна и странно целомъдрена, като се има предвид, че можеше да й направи каквото си поиска.
След това Еди се появи един ден със смях, носейки кучешко лайно в пластмасова чинийка и я държаха наведена над масата, докато Джафльо й бе защипал ноздрите, така че тя трябваше да отвори уста, за да диша, и Еди го пъхна вътре. Така че това беше последният случай, в който някой я целуна.
В петък през същата седмица бях работил цял следобед на двора до около четири часа и когато отидох, можех да чуя радиото да свири шумно още от задната веранда. Слязох долу и видях, че групата пак се бе увеличила.
Беше се разчуло.
Там бяха не само Еди и Дениз, но и Хари Грей, Лу и Тони Морино, Глен Hoт и дори Кени Робъртсън — десетина човека, сбутани в малкото убежище, ако брояхме мен и Мег, а Рут седеше на прага, гледаше и се усмихваше, докато те я удряха с лакти и рамене и я бутаха от един към друг като човешко топче за пинбол, хванато между десетина човешки ръчки за пинбол.