Засмяхме се. Спряхме на новата излята алея на сградата за възстановяване, паркирахме колелата си на стойките и отидохме през лепкавия, сладко миришещ асфалт към басейна.
Показахме пластмасовите си пропуски на портала. Басейнът бе претъпкан. Малки деца ритаха и се плацикаха в плиткото като училище за пирани. Бебешкият басейн беше пълен с майки и татковци, които помагаха на бебетата си, дундести пръстчета стискаха дръжките на патенца и дракони. Имаше дълги и нетърпеливи опашки при платформите за скачане и на щанда за напитки. Оси във всяко кошче, роящи се около опаковките от сладолед и газирани напитки.
Пищенето, плясъците и крещенето, докато всички тичаха около оградената трева и бетона, бяха оглушителни. Свирката на спасителя пропищяваше средно на около трийсет секунди. Постлахме кърпите си и отидохме до частта, която бе дълбока към два метра и половина. Седнахме, а краката ни се провесиха в миришещата на хлор вода.
— И това какво общо има с мен? — попитах го.
Той сви рамене.
— Не знам. Майка ми се е притеснила. Че някой ще каже.
— Аз? Исусе, няма да кажа — заявих.
Докато си мислех как стоя над спящата ми майка в тъмното.
— Знаеш, че няма да кажа.
— Знам. Рут просто е странна напоследък.
Не можех да продължавам. Дони не беше глупав като брат си. Той ме познаваше. Щеше да разбере, че настоявам, и да се зачуди.
Затова изчаках. Шляпахме с крака.
— Виж — обади се той, — ще говоря с нея, става ли? Това са глупости. Идваш у нас вече от колко години?
— Много.
— Тогава майната му. Ще говоря с нея. Хайде да се намокрим.
Плъзнахме се в басейна.
Частта, която беше лесна, бе убеждаването на Мег да тръгне.
Имаше причина за това.
За последен път, казах си, ще трябва да стоя и да гледам, изчаквайки момента, в който мога да говоря. И тогава щях да я убедя. Дори си бях намислил план.
И всичко щеше да свърши.
Щеше да се наложи да се преструвам, че съм с тях, каквото и да става — че няма значение. За последен път.
И все пак за малко да не се случи.
Защото този последен път беше почти достатъчен, за да ни бутне и двамата през ръба. Този последен път бе ужасен.
— Няма проблем — ми съобщи Дони на следващия ден. — Майка каза, че няма проблем да дойдеш.
— Къде да дойде? — попита майка ми.
Тя се намираше зад мен, до кухненския плот, и режеше лук. Дони стоеше на верандата, зад вратата против комари. Аз му бях на пътя и той не я бе забелязал.
Кухнята смърдеше на лук.
— Къде ще ходите? — попита тя пак.
Погледнах го. Той бързо го измисли.
— Ще се опитаме да се качим на Спарта следващата събота, госпожо Моран. Нещо като семеен пикник. Мислехме си, че може и Дейвид да дойде. Става ли?
— Не виждам защо не — усмихна се майка ми.
Дони неизменно беше учтив с нея, без да е досаден и заради това тя го харесваше, въпреки че не понасяше другите членове на семейството му.
— Страхотно! Благодаря, госпожо Моран. До скоро, Дейвид — махна ми той.
Така че след малко отидох у тях.
Рут отново се бе включила в Играта.
Тя изглеждаше ужасно. Имаше разранени места по лицето и се разбираше, че ги е чесала, защото на две от тях вече им бяха паднали коричките. Косата й беше мазна, безжизнена, пълна с пърхот. Тънката памучна риза изглеждаше така, сякаш беше спала с нея няколко дена. И сега бях сигурен, че е отслабнала. Виждаше се по лицето й — празнините под очите й, кожата, която се бе опънала по скулите.
Както обикновено пушеше и седеше в сгъваемия стол срещу Мег. До нея в една картонена чинийка имаше наполовина изяден сандвич с риба тон и Рут го ползваше за пепелник. Две угарки от "Тарейтън" стърчаха от мокрия бял хляб.
Тя гледаше внимателно, беше се навела на стола, очите й бяха присвити. Помислих си за начина, по който изглеждаше, когато гледаше любимите си игри по телевизията, игри като "Двайсет и едно". Чарлз Ван Дорен, учителят по английски от Колумбия, току-що беше наречен измамник, задето бе спечелил сто двайсет и девет хиляди долара в играта предишната седмица. Рут беше неутешима. Все едно бяха измамили нея. Но сега гледаше Мег също толкова напрегнато и замислено, както бе гледала Ван Дорен в звукоизолираната му кабинка.
Взимаше участие.
Докато Джафльо мушкаше Мег с джобното си ножче.