— Къде е майка ви?
— Каза, че иска малко да си полегне.
— Какво ще правите за вечеря?
Беше лудост да кажа такова нещо, но това бе първото, което ми хрумна.
— Не знам. Ще си направим по някой хотдог на скарата, предполагам. Защо? Искаш да се включиш ли?
— Ще питам майка ми — отговорих.
Погледнах към Мег.
— Ами тя?
— Какво "тя"?
— Просто ще я оставите тук или какво? Поне трябва да й сложите нещо на изгарянията. Ще се инфектират.
— Майната й — изсумтя Уили. — Не съм сигурен, че съм приключил с нея все още.
Той се наведе и взе ножа на Джафльо.
Подхвърли го в ръка, за острието и за дръжката, отпусна го, захили се и я погледна.
— А пък може и да съм. Не знам. Не знам.
Тръгна към Мег. И след това, така че тя да може да го чуе съвсем ясно и отчетливо, добави:
— Просто не знам.
Подиграваше й се.
Реших да не му обръщам внимание.
— Ще отида да питам майка ми — подхвърлих към Дони.
Не исках да седя и да гледам какъв щеше да е изборът му. Нищо не можех да направя така или иначе. От някои неща просто трябва да се откажеш. По-добре да мислиш за нещата, които можеш да направиш. Обърнах се и се заизкачвах по стълбите.
Когато стигнах горе, ми отне няколко секунди да проверя вратата.
Разчитах на техния мързел, на липсата им на организация.
Проверих ключалката.
И да, все още беше счупена.
Беше време, когато дори виновните показваха рядка невинност.
В нашето градче кражбите бяха нещо немислимо. Кражбите се случваха в градовете, но не и тук — това бе една от причините родителите ни да напуснат градовете по принцип.
Вратите се затваряха заради студа, вятъра и дъжда, но не и заради хората. Така че когато някоя ключалка на врата или прозорец се счупеше или ръждясаше, след като е била излагана години на лошо време, по-често се оставяше така. На никого не му трябваше ключалка, за да държи снега отвън.
Къщата на Чандлърови не беше изключение.
Имаше решетеста врата отзад с ключалка, която не мисля, че някога е работила, поне никой не си спомняше. След това имаше дървена врата, която леко се бе изметнала по такъв начин, че езичето на ключалката вече не пасваше на дупката в рамката.
Дори откакто държаха Мег като затворничка там, на никого не му беше хрумнало да я поправи.
И оставаше самата метална врата на убежището, която се затваряше с резе. Беше тромаво и шумно, но единственото, което трябваше да направиш, бе да махнеш резето.
Мислех, че може да се направи.
В три и двайсет и пет сутринта тръгнах да видя.
Имах джобно фенерче, джобно ножче и трийсет и седем долара от ринене на сняг в джоба си. Носех маратонки, дънки и тениската, която майка ми беше боядисала черна, след като Елвис носеше такава в "Обичам те". До момента, в който прекосих алеята към двора им, тениската бе залепнала за гърба ми като втора кожа.
Къщата беше тъмна.
Качих се на верандата и зачаках, като се ослушвах. Нощта бе спокойна и ясна под почти пълната луна.
Къщата на семейство Чандлър сякаш дишаше към мен, проскърцвайки като костите на спяща стара жена.
Беше страшно.
В един момент исках да забравя всичко, да си отида вкъщи, в леглото и да дръпна завивките над главата си. Исках да съм в съвсем друг град. Цяла вечер си бях фантазирал как майка ми или баща ми казват: "Ами, Дейвид, не знам как да ти го съобщя, но се местим."
Уви, нямах този късмет.
Продължавах да виждам как ме хващат на стълбите. Внезапно щеше да светне лампа и Рут щеше да се покаже над мен, насочила пушка. Съмнявам се, че имаха пушка. Но все пак го виждах. Отново и отново, като плоча, зациклила на последната мелодия.
Ти си луд, продължавах да си мисля.
Но бях обещал.
А и колкото и плашещо да беше това, днес се бях уплашил повече. Гледайки Рут, най-накрая бях видял всичко до края.
Не можеше да има грешка, със сигурност накрая щях да видя Мег да умира.
Не знам колко време съм стоял на верандата.
Достатъчно, за да чуя как високата роза драска по къщата от нежния бриз, да чуя жабите, крякащи от потока и щурците от гората. Достатъчно, за да привикнат очите ми към тъмнината и формацията от жаби и щурци, които си говорят в нощта, да ме поуспокои. Така че след известно време това, което чувствах, вече не беше пълният ужас, с който бях започнал, колкото вълнение — вълнение, че най-накрая правя нещо, нещо за Мег и за себе си, и то нещо, което никой от познатите ми хора никога не беше правил. Помагаше ми да мисля за това. За настоящата миг по миг реалност, в която бях. Ако го правех, можех да го превърна във вид игра. Нахлувах в къща през нощта и хората спяха. Това беше. Не опасни хора. Не Рут. Не Чандлърови. Просто хора. Бях ловък крадец. Спокоен, внимателен и незабележим. Никой нямаше да ме хване. Нито тази вечер, нито когато и да е.