Отворих външната мрежеста врата.
Тя съвсем леко проскърца.
С вътрешната врата беше по-трудно. Дървото се бе раздуло от влагата. Завъртях дръжката и натиснах с пръсти рамката, палецът ми беше на вратата. Бутнах бавно и внимателно.
Тя изстена.
Бутнах по-силно и по-здраво. Държах здраво дръжката, като леко я придърпвах назад, за да не се отвори внезапно, когато поддаде.
Вратата отново изстена.
Сигурен бях, че цялата къща ме чува. Всички.
Все още можех да избягам, ако се наложи. Добре беше да го знам.
След това тя внезапно се отвори. Дори по-тихо от другата врата.
Заслушах се.
Влязох в антрето.
Включих фенерчето. Стълбите бяха затрупани с парцали, мопове, четки, кофи — неща, които Рут използваше за чистене, заедно с буркани с пирони, кутии с боя и разредител. За мой късмет повечето неща бяха струпани от едната страна, страната срещу стената. Знаех, че стълбите ще са най-здрави и ще скърцат най-малко точно до стената, където имаха опора. Ако щяха да ме хванат, това беше най-вероятното място, мястото, където щях да вдигна най-много шум. Пристъпих внимателно надолу.
На всяко стъпало спирах и се ослушвах. Променях времето между стъпалата, за да няма ритъм.
Но всяко стъпало имаше какво да каже.
Отне ми цяла вечност.
След това най-накрая бях долу. Дотогава сърцето ми вече бе готово да се пръсне. Не можех да повярвам, че не са ме чули.
Прекосих помещението до вратата на убежището.
Мазето миришеше на влага, плесен и пране… и на нещо като разлято вкиснато мляко.
Вдигнах резето колкото можех по-тихо и плавно. Въпреки това металът престърга в метал.
Отворих вратата и пристъпих вътре.
Мисля, че чак тогава си припомних какво правех тук изобщо.
Мег седеше на ръба на дюшека, гърбът й беше опрян в стената, чакаше. В тънкия лъч светлина можех да видя колко е уплашена. И колко зле бе завършил денят за нея.
Бяха й дали да си облече тънка намачкана блузка и това беше всичко. Краката й бяха голи.
Уили бе поработил върху тях с ножа.
Имаше линии и драскотини, които се пресичаха по бедрата и по прасците й почти до глезените й.
Имаше кръв и по блузата. Повечето беше засъхнала… но не всичката. Част от нея продължаваше да се процежда.
Мег се изправи.
Тръгна към мен и видях нова синина на слепоочието й.
Въпреки всичко това тя все пак изглеждаше стегната и готова.
Опита се да каже нещо, но аз сложих пръст на устните си и я накарах да мълчи.
— Ще оставя резето и задната врата отворени — прошепнах. — Ще си помислят, че са ги забравили. Дай ми около половин час. На стълбите стой откъм стената и се опитай да не тичаш. Дони е бърз. Ще те хване. Ето.
Бръкнах в джоба си и й подадох парите. Мег ги погледна. После поклати глава.
— По-добре не — прошепна тя. — Ако нещо се обърка и ги намерят в мен, ще знаят, че някой е идвал. Никога няма да имаме друга възможност. Остави ми ги… — замисли се за момент. — Остави ги при Скалата. Сложи камък върху тях или нещо такова. Ще ги намеря, не се тревожи.
— Къде ще отидеш? — попитах.
— Не знам. Все още. Може би обратно при господин Дженингс. Не твърде далеч. Искам да остана близо до Сюзън. Ще намеря начин да ти кажа веднага щом мога.
— Искаш ли фенерчето?
Мег отново поклати глава.
— Познавам стълбите. Задръж го. Сега си отивай. Тръгвай. Махай се оттук.
Обърнах се, за да си тръгна.
— Дейвид?
Завъртях се обратно и внезапно тя беше до мен и се пресягаше. Видях сълзите да искрят в очите й точно когато ги затвори и ме целуна.
Устните й бяха напукани, подути, разранени и разкъсани.
Те бяха най-мекото, най-прекрасното нещо, което някога ме бе докосвало, което аз някога бях докосвал.
Усетих собствените си сълзи да се надигат.
— Боже! Съжалявам, Мег. Съжалявам.
Едва успях да го кажа. Единственото, което можех да направя, беше да стоя там, да клатя глава и да я моля да ми прости.