— Дейвид — прекъсна ме тя. — Дейвид. Благодаря ти. Това, което правиш накрая… то има значение.
Погледнах я. Все едно я изпивах, все едно някак се превръщах в нея.
Избърсах очите и лицето си.
Кимнах и се обърнах да си вървя.
След това ми хрумна нещо.
— Чакай — казах.
Излязох от убежището и прокарах лъча от фенерчето по стените. Намерих това, което търсех. Свалих железния лост от пироните, отидох при нея и й го подадох.
— Ако ти потрябва.
Тя кимна.
— Успех, Мег — пожелах й и тихо затворих вратата.
И после отново бях насред всичко това, в близката дразнеща тишина на спящата къща, движех се бавно нагоре към коридора, претеглях всяка стъпка спрямо скърцането на леглата и шепота на клоните на дърветата.
Накрая излязох.
Претичах през двора към алеята, пресякох покрай задната част на нашата къща и влязох в гората. Луната светеше ярко, но аз познавах пътеката и без нея. Чух звука от пълноводния поток.
При Скалата спрях, за да взема няколко камъка и внимателно се спуснах по насипа. Повърхността на водата блестеше на лунната светлина, разбиваше се по скалите. Стъпих на Скалата, бръкнах в джоба си, събрах парите на купчинка и я затиснах с малка подредена пирамида от камъни.
Погледнах назад от насипа.
Парите и камъните ми се сториха езически, като жертвоприношение.
Хукнах към вкъщи през богатия зелен аромат на листа.
А след това седях в леглото и слушах как собствената ни къща спи. Мислех, че ще е невъзможно да заспя, но не бях отчел напрежението и изтощението. Окапах веднага след зазоряването, възглавницата ми беше влажна от пот.
Спах лошо и до късно.
Погледнах часовника и видях, че бе почти обяд. Облякох се и изтичах долу, изгълтах необходимата купичка със зърнена закуска, тъй като майка ми стоеше там и се оплакваше от хората, които спят по цял ден, и докъде ги води това като възрастни — основно затвор и безработица, — после се изстрелях през вратата в лепкавото августовско слънце.
Нямаше начин да посмея да отида директно у Чандлърови. Ами ако се бяха сетили, че съм аз?
Изтичах през гората към Скалата.
Малката пирамидка, която бях направил от камъни и долари, си беше още там.
На дневна светлина вече не изглеждаше като жертвоприношение. Изглеждаше като купчина кучешки лайна върху купчина листа. Седеше там и ми се присмиваше.
Знаех какво означава това. Мег не бе излязла.
Бяха я хванали.
Все още беше вътре.
Усетих как ужасно ми прилошава и закуската почти се плъзна обратно в гърлото ми. Бях ядосан, после бях уплашен, а накрая просто бях объркан. Да предположим, че наистина бяха решили, че аз съм вдигнал резето. Или да предположим, че по някакъв начин бяха принудили Мег да им каже.
Какво трябваше да направя сега?
Да се махна от града?
Можеш да отидеш при ченгетата, разсъждавах. Можеш да отидеш при господин Дженингс.
А след това си помислих: "Супер, и какво да му кажа? Че Рут измъчва Мег от месеци и го знам със сигурност, тъй като един вид им помагах?"
Бях гледал достатъчно предавания за полицаи, за да знам какво е съучастник.
И познавах едно хлапе — приятел на братовчед ми от Уест Ориндж, — което беше изкарало почти година в юношески изправителен дом, задето се бе напило с бира и откраднало колата на съседа. Според него можеха да те бият, да те дрогират, да те пъхнат в усмирителна риза, ако решат. И те пускаха чак като приключеха с теб.
Трябва да има друг начин, убеждавах се.
Както каза Мег, когато говореше за парите, можехме да опитаме отново. Да го обмислим повече следващия път.
Ако вече не знаеха за мен.
Имаше само един начин да разбера.
Изкатерих се на Скалата, събрах пет и еднодоларовите банкноти и ги пъхнах в джоба си.
След това си поех дълбоко въздух.
И отидох у тях.
Уили ме посрещна на вратата и беше ясно, че дори и да знаеха или подозираха, Уили имаше по-важни неща на главата.
— Хайде — каза.
Изглеждаше изпит и уморен, но въпреки това въодушевен, двете неща заедно го правеха още по-грозен от обикновено. Не се бе къпал, а дъхът му беше ужасен дори за него.
— Затвори вратата зад теб.
Направих го.
Слязохме долу.
Рут беше там, седеше в нейния сгъваем стол. И Джафльо. Еди и Дениз се бяха настанили на работната маса. А Сюзън, пребледняла, седеше до Рут и плачеше безмълвно.
Всеки един от тях седеше тихо, докато на студения и влажен бетонен под Дони се клатеше с грухтене върху Мег със свалени до глезените панталони, изнасилваше я, а голото й тяло беше завързано за ръцете и краката между дебелите подпорни греди.