— Майко — повика я Уили.
Започнал бе да мрънка.
— Какво?
— Защо не може аз?
— Какво не може?
— Да я чукам!
— Понеже аз така казах, по дяволите! Кръвосмешение е! Сега ме остави на мира вече. Искаш да си го пъхнеш там, където е останал боклука от брат ти? Това ли искаш? Не ми говори. Отвратителен си! Също като проклетия ти баща.
— Рут — упорствах. — Ти… не можеш да направиш това.
— Не мога?
— Да.
— Да? Защо?
— Не е… не е правилно.
Тя стана. Дойде до мен и трябваше да я погледна. Трябваше да я погледна право в очите.
— Моля те, не ми казвай какво е правилно, момченце — бавно произнесе Рут.
Гласът й беше ниско треперещо ръмжене. Забелязах, че се тресе от едва сдържана ярост. Очите й примигваха като угасващи свещи. Отстъпих назад. Помислих си: "О, боже, това е жена, която някога харесвах. Жена, която смятах за забавна, понякога дори хубава. Една от нас."
Тази жена ме уплаши до смърт.
Ще те убие, помислих си. Ще ни убие всичките, включително собствените си деца и дори няма да й пука или да помисли за това до по-късно.
Ако й дойде отвътре.
— Не ми казвай — повтори тя.
И мисля, че разбра какво си мислех тогава. Мисля, че ме разчете целия.
Това не я притесни. Обърна се към Уили.
— Ако това момче се опита да си тръгне — усмихна му се тя, — отрежи му топките и ми ги подай насам. Разбра ли?
Уили й върна усмивката.
— Разбира се, майко.
Джафльо се втурна в стаята, стиснал очукана картонена кутия за обувки. Подаде я на Рут.
— Не беше там — заяви той.
— А?
— Не беше в шкафа. Беше в спалнята, на тоалетката.
— О.
Тя я отвори. Мернах оплетен канап и ролки с конци, игленици, копчета, игли. Рут сложи кутията на масата и започна да рови вътре.
Еди се премести от масата, за да й остави място, и занаднича през рамото й.
— Ето — каза тя.
Обърна се към Джафльо:
— Но трябва да я загреем добре, за да не се инфектира.
Държеше дълга и дебела игла за шиене.
Стаята внезапно се пръскаше от напрежение.
Погледнах иглата и след това към Мег, която лежеше на земята. Тя също я гледаше, както и Сюзън.
— Кой ще го направи? — попита Еди.
— Ами предполагам, че за да е честно, може всеки да направи по една буква. Така става ли?
— Супер. Какво ще напишем?
Рут го обмисли.
— Предлагам да е нещо простичко. Какво ще кажете да напишем: "Чукам се. Чукай ме." Това трябва да е достатъчно. Трябва да е достатъчно за всеки, който иска да разбере.
— Разбира се — потвърди Дениз. — Ще е върхът.
В този момент тя ми изглеждаше точно като Рут. Същата примигваща светлинка в очите, същото напрегнато очакване.
— Еха — възкликна Джафльо, — това са доста букви. Почти по две на всеки.
Рут преброи и кимна.
— Всъщност — реши тя, — ако Дейвид не иска да участва, а подозирам, че не иска, може всеки да направи по две, а аз само тази, която остане. Дейвид?
Поклатих глава.
— Така си и мислех — каза Рут; но не изглеждаше ядосана и не ми се подиграваше. — Добре. Аз ще взема първото "Ч". Да го направим.
— Рут? — настоях. — Рут?
Уили се приближи до мен, като правеше бавни мързеливи кръгчета с ножа си точно под брадичката ми. Много ме изнервяше, понеже с него никога нищо не беше сигурно. Погледнах към Еди и видях как и той си играе с острието на собственото си швейцарско ножче, очите му бяха мъртви и студени, каквито си знаех, че ще бъдат дори преди да погледна. После към Дони. Това бе един нов Дони. И от него нямаше да получа помощ.
Но Рут просто се обърна към мен, все още не беше ядосана, звучеше спокойно и някак изморено. Все едно че се опитваше да ми обясни нещо, което трябваше да съм знаел през цялото време, единствено за мое собствено добро. Сякаш правеше нещо много хубаво за мен. Сякаш от всички хора в стаята аз й бях любимият.
— Дейвид, казвам ти. Просто го остави да се случи.
— Тогава искам да си тръгна — помолих. — Искам да се махна оттук.
— He.
— Не искам да виждам това.
— Тогава не гледай.
Щяха да й го причинят. Джафльо имаше кибрит.
Той загряваше иглата.
Опитах се да не плача.
— Не искам и да го чувам.
— Твърде лошо — поклати глава Рут. — Освен ако нямаш тапи за уши, ще чуеш доста.
И наистина чух.