— Ще ви кажа какво ще направим — заговори тя най-накрая. — Иди горе в кухнята, вземи вестници от купчината и ги донеси тук. Вземи повечко. Сложи ги в мивката зад нас.
— Защо вестници? Какво ще правим с тях?
— Ще й ги четем ли? — попита Дениз; всички се засмяха.
— Просто го направи — настоя Рут.
Дони стана, взе вестниците и ги донесе. Хвърли ги в мивката до пералнята.
Рут се изправи.
— Добре. Кой има клечка кибрит? Моите свършиха.
— Аз имам няколко — каза Еди.
Той й ги подаде. Тя се наведе и взе лоста, който бях дал на Мег миналата нощ.
Зачудих се дали бе имала възможност да го използва.
— Ето. Вземи го — връчи лоста на Еди. — Хайде.
Оставиха колите и минаха покрай мен. Всички искаха да видят какво си бе наумила Рут. Всички, освен мен и Сюзън. Но Сюзън седеше на пода, където Рут й бе казала, а ножът на Уили беше на шейсет сантиметра от ребрата ми.
Така че и аз отидох.
— Навийте ги — нареди Рут; те я погледнаха. — Вестниците: Навийте ги добре, стегнато. След това ги метнете пак в мивката.
Джафльо, Еди, Дениз и Дони направиха както им бе казано. Рут запали цигара с една от клечките на Еди. Уили остана зад мен.
Хвърлих поглед към стълбите, само на няколко метра от мен. Призовавайки за помощ.
Те навиваха вестниците.
— Напъхайте ги добре — даваше указания Рут.
Те ги натъпкаха в мивката.
— Вижте, работата е такава — заобяснява Рут. — Жената не иска мъжа с цялото си тяло. Не. Тя го иска само с едно определено място. Знаеш ли за какво говоря, Дениз? Не? Още не? Е, ще разбереш. Жената иска мъжа само с едно определено място и то е точно тук долу, между краката.
Тя посочи, след това притисна ръка към роклята си, за да им покаже. Спряха да навиват.
— Едно малко местенце — продължи. — Сега. Премахнете ли това място и знаете ли какво става? Премахвате цялото й желание. Сериозно. Махате го завинаги. Просто работи. На някои места го правят непрекъснато, все едно е съвсем нормално да се направи, когато момичето достигне определена възраст. Пази я да не се отклонява. На места като, де да знам, Африка или Арабия или Нова Гвинея. Там го смятат за съвсем цивилизован подход. Така че реших, защо не и тук? Само ще премахнем това малко местенце. Ще я изгорим. Ще го изгорим от нея. Ще използваме лоста. И след това тя ще бъде… перфектна.
Стаята потъна в тишина, докато те се взираха в Рут за момент, като все още не вярваха напълно на онова, което чуваха.
Аз й повярвах.
И тогава чувството, което се опитвах да определя вече от няколко дни, най-накрая ми се изясни.
Започнах да треперя, сякаш стоях гол на силен декемврийски вятър. Защото можех да го видя, да го помириша, да чуя писъците й. Можех да видя до края в бъдещето на Мег — и в моето собствено, — да видя реалните последствия от такова действие.
И знаех, че съм сам в това.
Другите — дори Рут, въпреки импулсивността й, която я бе превърнала в тъмничар, въпреки изобретателността й с болката, въпреки всичките й приказки какво можеше да бъде, ако си бе запазила работата и не бе срещнала Уили старши, и не се бе омъжила и нямаше деца, — другите нямаха въображение.
Никакво. Съвсем никакво. Нямаха представа.
За всичко останало, освен за себе си, за всичко останало, освен настоящия момент, те бяха слепи, празни.
И аз треперех, да. С причина. С разбиране.
Бях пленен от диваци. Бях живял с тях. Бях се смятал за един от тях.
Не. Не диваци. Всъщност не.
По-лошо.
По-скоро глутница кучета или котки, или гъмжило от жестоките червени мравки, с които Джафльо обичаше да си играе.
Като някакъв съвсем различен вид. Някаква интелигентност, която само изглеждаше човешка, но нямаше достъп до човешките чувства.
Стоях сред тях, залян от различност.
От зло.
Хвърлих се към стълбите.
Чух как Уили изпсува и усетих ножа му да закача тениската ми отзад. Хванах дървения парапет и се извъртях към стъпалата.
Спънах се. Долу видях Рут, която сочеше, крещеше, устата й беше голяма черна празна зейнала дупка. Усетих ръката на Уили да ме хваща за крака и да ме дърпа. До мен имаше кутии с боя и една кофа. Пометох ги надолу по стълбите зад себе си и го чух отново да псува, както и Еди, докато изтръгвах крака си от хватката му. Изправих се. Запрепъвах се слепешком нагоре по стълбите.
Вратата беше отворена. Отворих със замах и мрежестата врата.
Лятната жега ме блъсна с една-единствена тежка вълна. Не можех да извикам. Трябваше да се боря да си поема въздух. Чувах ги как се приближават зад мен. Скочих надолу по стълбите.