— Мърдай! — изкрещя Дони.
След това внезапно той се оказа върху мен, засилката от скока му от верандата ме събори и ми изкара въздуха, а Дони се изтърколи далече от мен. Бях по-бърз от него. Станах на крака. Видях Уили отстрани, беше ми отрязал пътя към вкъщи. Видях и ножа да проблясва на слънчевата светлина. Не се опитах.
Претичах покрай протегнатите ръце на Дони, през двора, към гората.
Бях наполовина стигнал, когато Еди ме удари, хвърли се с всичка сила отзад на краката ми. Паднах и ненадейно той беше целият върху мен, удряше ме с юмруци, риташе и се опитваше да ми извади очите. Извъртях се и се извих. Бях по-тежък от него. Успях да го преборя. Еди хвана тениската ми. Аз я оставих да се скъса и се дръпнах. Спънах се назад, а после и Дони бе върху мен, след това и Уили и чак когато усетих ножа на Уили на гърлото си и го усетих как пробива кожата ми, спрях да се боря.
— Вътре, курво — каза той. — И да не съм чул нито една шибана думичка!
Поведоха ме обратно.
Гледката на нашата къща ме измъчваше. Продължавах да гледам натам за някакъв признак на живот, но нямаше такъв.
Качихме се и после слязохме в хладния, миришещ на боя мрак.
Поставих ръка на гърлото си. Пръстите ми се намокриха от малко кръв.
Рут стоеше там, ръцете й бяха здраво скръстени на гърдите й.
— Глупак — изсъска тя. — Къде, по дяволите, си мислеше, че отиваш?
Не отговорих.
— Е, предполагам, че сега си с нея. Не знам какво да правим с всички ви, дявол да го вземе.
Рут поклати глава. След това се разсмя.
— Радвай се, че нямаш и ти едно от онези местенца, като нея. Само че, разбира се, ти имаш други неща, за които да се притесняваш, нали?
Дениз се изсмя.
— Уили, иди да вземеш въже. Мисля, че е по-добре да го завържем, в случай че реши пак да скитосва нанякъде.
Уили влезе в убежището. Върна се с късо въже и подаде ножа на Дони. Дони го държеше, докато Уили връзваше ръцете ми зад гърба.
Всички гледаха и чакаха.
И този път Дони нямаше никакъв проблем да ме погледне в очите.
Когато бяха готови, Рут се обърна към Джафльо и му подаде кибрита.
— Ралфи? Искаш ли твоя да е честта?
Джафльо се усмихна, драсна една клечка и се надвеси над мивката. Пресегна се и запали единия край на струпаните вестници. След това запали и другия край, който беше по-близо до него.
Отстъпи назад. Вестниците започнаха да горят ярко.
— Винаги си харесвал огъня — отбеляза Рут.
Обърна се към останалите. Въздъхна.
— Кой иска да го направи?
— Аз — каза Еди.
Тя го погледна, леко усмихвайки се. Стори ми се, че го гледа по същия начин, който някога, не много отдавна, беше общо взето запазен за мен.
Предположих, че вече не съм любимото й хлапе от квартала.
— Вземи лоста — нареди.
И Еди го взе.
Задържаха го над пламъците. Беше много тихо.
Когато Рут прецени, че е достатъчно горещ, тя му каза да го махне и всички влязохме обратно вътре.
Няма да ви разказвам това.
Отказвам да го направя.
Има неща, за които знаеш, че ще умреш, преди да ги разкажеш, неща, за които знаеш, че е трябвало да умреш, преди да ти се наложи да ги видиш.
Аз гледах и видях.
Лежахме прегърнати в мрака.
Бяха махнали работната лампа и бяха затворили вратата, така че бяхме сами — Мег, Сюзън и аз — и лежахме на надуваемия дюшек, който Уили старши бе осигурил за семейството си.
Чувах стъпки да прекосяват от дневната към трапезарията и обратно. Тежки стъпки. Дони или Уили.
След това къщата утихна.
С изключение на стенанията на Мег.
Беше припаднала, когато я докоснаха с лоста, скова се и след това внезапно се отпусна, сякаш ударена от гръм.
Но сега някаква част от нея се бореше отново да дойде в съзнание. Страхувах се да мисля какво щеше да бъде за нея, когато се свестеше. Не можех да си представя болката. Не и тази болка. Не исках.
Бяха ни развързали. Поне ръцете ни бяха свободни.
Можех някак да се погрижа за нея.
Чудех се какво ли правеха там горе сега. Какво си мислеха. Можех да си ги представя. Еди и Дениз щяха да са се прибрали у дома за вечеря. Рут щеше да се е излегнала във фотьойла, с крака на табуретката и горяща в пепелника до нея цигара, втренчена в празния екран на телевизора. Уили щеше да е изтегнат на дивана и да яде. Джафльо щеше да е по корем на пода. А Уили, седнал изправен на някой от кухненските столове с права облегалка, може би щеше да гризе ябълка.