— Горкият господин Платов — извика Дашууд. — Всичките му инструменти… Боже, надявам се да не е вътре.
— Горкият господин Платов — повтори мрачно Бел.
Вагон, пълен с масло и бензин гореше мощно и изгаряше бързо.
— Добре, че вагонът не е бил на влака на Стивънс — каза Дашууд.
— Много добре — съгласи се Бел.
— На какво мирише?
— Някой окаяник се пече, боя се.
— Господин Платов?
— Че кой друг?
Пожарни коли, дърпани от коне, затрополиха през релсите. Пожарникарите разгънаха маркучите си до реката и задействаха парната помпа. Мощни водни струи се забиха в пламъците, но без особен ефект. Огънят бързо погълна дървените стени, покрива и пода на вагона, докато накрая остана само купчина пепел, натрупана между стоманената товарна платформа и железните колела. Когато пожарът угасна, пожарникарите намериха обгорелите останки на човешко тяло. Обувките и дрехите му се бяха превърнали във въглени.
Бел се разтърси из влажната пепел.
Нещо проблесна в периферното му зрение. Извади от пепелта едно трисантиметрово квадратно парче стъкло в месингов обков. Още беше топло. Обърна го в дланта си. Два от ръбовете на месинга бяха вдлъбнати. Показа го на Дашууд.
— Инженерна линийка на Фабер-Кастел… или поне каквото е останало от нея.
— Ето го и Стив Стивънс.
Напористият памуков плантатор се дотътри до тях, постави ръце на кръста и се загледа мрачно в пепелта.
— И ако това не бие всичко друго! Някакъв профсъюзен социалист ме настига. Всеки ревлив глупак в страната е за Джозефина, щото е момиче. А сега най-добрият ми механик се опекъл! Кой ще ми поправя машината от тук нататък?
Бел предложи:
— Защо не попитате механиците, на които Димитри помагаше?
— Това е най-тъпата идея, дето съм чувал. Дори оня проклет рускинин не можеше да ми синхронизира двигателите, а никой друго не може да ми поправя машината като него. Знаеше я отгоре до долу. Без него ще съм късметлия ако успея да прекося Ню Мексико.
— Не е тъпа идея — включи се Джозефина.
Бел я забеляза да идва към тях на колело, което беше намерила отнякъде.
Стреснатият дебелак се извърна рязко.
— Ти пък отде се взе? Откога ни слушаш?
— Откогато казахте, че хората искат да спечеля, защото съм момиче.
— Ами, проклет да съм, ама е вярно, и вие го знаете.
Джозефина се взря в тлеещата развалина от вагона на Платов.
— Но Айзък е прав. Когато Димитри вече… го няма… ще ви е нужна помощ.
— Ще се оправя. Недейте ме отписва, задето съм загубил един механик.
Джозефина поклати глава.
— Господин Стивънс, имам уши. Чувам как двигателите ви разнебитват машината ви, всеки път когато полетите. Искате ли да погледна какво се случва с нея?
— Ами, не знам…
Бел го прекъсна.
— Ще помоля Анди Моузър също да помогне.
— В случай, че се страхувате да не саботирам машината ви, докато не гледате — ухили се Джозефина.
— Не съм казвал такова нещо!
— Мислехте си го.
— Нека с Анди ви помогнем — усмивката й стана още по-широка и го подкачи отново. — Айзък ще каже на Анди да ме гледа като ястреб, за да не счупя нещо „случайно“.
— Добре, де, добре. Няма лошо да погледнете.
Джозефина се метна на колелото и пое обратно към депото.
— Скачайте — каза Бел на Стивънс и задвижи вагонетката.
Стивънс мълча, докато не подминаха кланицата и фабриките. Тогава каза:
— Оценявам, че ще ми помагате, Бел.
— Оценявайте Джозефина.
— Изненада ме.
— Мисля, че и двамата започвате да осъзнавате, че всички сте заедно.
— Звучите като оня глупак с червения самолет.
— Мъд също е заедно с вас.
— Проклет профсъюзник!
Но и най-добрите намерения не можеха да надвият щетите от почти пет хиляди километра полети. Джозефина и Анди се мъчиха с двигателите на Стивънс цял следобед, преди да се признаят за победени.
Джозефина дръпна Бел настрани и заговори нервно:
— Съмнявам се, че Стивънс ще ме послуша, но може би ще се съгласи с Анди.
— За какво да се съгласи?
— Машината никога няма да стигне до Сан Франциско. Ако се опита да я насили, ще умре.