Бел даде знак на Анди да се приближи. Анди му каза:
— Най-доброто, което успях, беше да ги синхронизирам за няколко минути. После пак полудяха. Но дори да можехме да ги синхронизираме, вече не би имало значение. Ужасно изхабени са. Няма да успее да се прехвърли през планините.
— Кажи му го.
— А не бихте ли дошъл с мен, господин Бел? В случай, че се ядоса.
Бел стоя до Анди, докато обясняваше положението на Стив Стивънс.
Стивънс стоеше с ръце на хълбоците, а лицето му моравееше от яд.
Анди каза:
— Много съжалявам, господин Стивънс. Но ви казвам истината. Тези двигатели ще ви убият.
Стивънс ревна:
— Момче, няма да се върна в Мисисипи с подвита опашка! Връщам се с купата „Уайтуей“ или не се връщам изобщо. — Погледна Бел. — Хайде, кажете си.
Мислите ме за луд.
— Мисля — каза Бел, — че има разлика между смелостта и глупостта.
— И сега ще ми кажете каква е разликата?
— Не бих го направил за другиго — каза Бел.
— Да сте бил някога дебел, като малък или след това?
— Не, не ми се е случвало.
— И добре, че не е — Стивънс се позасмя отчаяно. — Не се забравя… Дебел съм цял живот. Дебел мъж, дебел хлапак… — Отиде до биплана си, прокара пухкава длан по плата на едното му крило и погали една от перките. — Татко ми казваше, че никой никога няма да обикне дебелак. Оказа се напълно прав… — Стивънс преглътна с усилие. — Знам, че като се върна у дома, все така няма да ме обичат. Но ще ме уважават, и още как.
36.
Джозефина се уплаши от планинския въздух. Беше рядък, особено в най-горещата част от деня, не беше толкова силен, колкото беше свикнала, дори когато летеше много бързо. Наблюдаваше барометъра и почти не вярваше на очите си, докато кръжеше сред най-синьото небе, което беше виждала, опитвайки се да набере височина над малкото градче Деминг в Ню Мексико. Импровизираният й алтиметър като че ли беше блокирал. Почука силно по него, но той не помръдваше. Като погледна надолу към централната гара и ресторанта, разположени между двата паралелни маршрута „Атчинсън, Топека & Санта Фе“ и „Садърн пасифик“, установи, че не изглеждат по-малки отпреди. Май машината й наистина се издига толкова бавно, колкото показва инструментът.
Стив Стивънс и Джо Мъд летяха далеч под нея. Тя поне имаше опит в такава среда, беше летяла в планините на Адирондак. Макар че, честно казано, това не й помагаше особено, когато напречните течения над Дивия Запад сграбчваха крилете й, ветровете ритаха като мулета и като че ли нямаха търпение да я свалят по-надолу. Погледна през рамо. „Орела“ на Айзък я следваше вярно, подскачайки като на ластик.
Успя някак да се добере до хиляда метра, отказа се да се издига още и пое към Лордсбърг с надежда височината да й е достатъчна, за да премине над планините. Следваше релсите на „Садърн пасифик“ и скоро настигна експресния влак, който тръгна от Деминг половин час преди нея. Локомотивът плюеше дим право нагоре, докато пухтеше по стръмното нагорнище. Теренът се издигаше и тя трябваше да стори същото.
Ненадейно мрачни мисли за Марко отвлякоха вниманието й.
Не се боеше, че е загинал, дегизиран като Платов. Още във Форт Уърт я предупреди, че ще „изчезне“.
Но в мига, в който се появи, под каквато и да е самоличност, първият й въпрос щеше да е кой загина на негово място? Въпросът беше ужасен. Не се сещаше за отговор, който би приела. Слава богу, сега бе твърде заета с опитите да прелети над Континенталния вододел, така че трябваше да загърби тези мисли.
Пред себе си видя как релсите се провират в проход между два планински върха. Въпреки, че небето бе ясно, в прохода се бяха събрали куп облаци. Сякаш някой беше натъпкал памук между планините и беше направил железопътен проход през него. Трябваше да се издигне още по-високо, за да мине над облаците. Ако влезе сред тях, щеше да се изгуби. Няма да има представа къде се намират върховете, преди да се блъсне в някой от тях.
Но колкото и да се опитваше да манипулира елеватора и алетоните, колкото и да се стараеше да активизира измъчения си двигател „Антоанета“, в края на краищата се озова сред студени мъгли. На моменти бяха така гъсти, че не виждаше перките си. За миг изтъняха. Видя къде са върховете, коригира курса и се подготви за следващото ослепяване. През целия път трябваше да полага усилия, за да лети монопланът колкото се може по-високо.
Мъглите отново изтъняха. Осъзна, че е завила вдясно, без да се усети. Бързо смени курса. Облаците се сгъстиха за пореден път. Ала в същото време долови нещо, което правеше въздуха по-плътен.