— Ей до това дърво намерих гилзите. Оттук е имал идеален прицел към ръба на клисурата, където госпожа Фрост е видяла да пада господин Челере.
Бел кимна. Скалата бе на сто и петдесет метра от дърветата. Лесен изстрел с „Марлин“, дори без телескопичен мерник.
— Какво мислите е правил Челере чак там? — попита детективът.
— Оглеждал е. Икономът ми каза, че излезли на лов за мечки.
— Значи, за да застане там, Челере е вярвал на Фрост?
— Хората говорят, че господин Фрост е купувал самолети за жена си. Челере му се е доверявал като на добър клиент.
— Намерихте ли пушката на Челере? — попита Бел.
— Не.
— А какво мислите й се е случило?
— Потънала е в реката.
— Същото се е случило и с бинокъла му?
— Ако е носил такъв.
Отидоха до ръба на клисурата. Айзък Бел го обходи, макар да знаеше, че няма шанс да види следи от нещо, случило се, преди да паднат зимните снегове. Близо до едно самотно дърво, впило корени в скалата, той забеляза тясна издатина точно под себе си. Подаваше се на два метра по-надолу и беше малко повече от метър широка. Падащо тяло щеше да се удари първо там, преди да падне в реката. Бел стисна оголените от ерозията корени и се надвеси. Огледа се. Нямаше ръждива пушка. Нямаше бинокъл. Погледна надолу. Водата се виждаше само като далечен проблясък.
Хвана се за дънера на дървото, за да се върне на поляната и напипа дупка в кората. Огледа я отблизо.
— Шериф Ходж? Може ли за момент ловния ви нож?
Ходж извади здравото острие от калъфа — ножът всъщност представляваше заострена метална пила.
— Какво намерихте там?
— Куршум, заседнал в дървото, струва ми се.
С ножа на шерифа Бел остърга кората около дупката. Отвори достатъчно голяма кухина, за да извади от там с пръсти — за да не го одраска с ножа си — меко парче олово.
— Това пък откъде се взе?
— Може би от пушката на Хари Фрост.
— Може би да, а може би не. Няма как да разберете.
— Може би има — отвърна Бел, спомняйки си един случай отпреди няколко години, при който прокурорът Оливър Уендел Холмс успя да намери съвпадение между куршум и пистолета, от който е бил изстрелян.
— У вас ли е пушката, която момчетата са намерили на релсите?
— В офиса ми. Щях да я върна на госпожа Фрост, но тя си замина, а господин Фрост — много преди нея, разбира се. На тези, които останаха там, не бих дал толкова добро оръжие.
Двамата мъже се върнаха в Норт Ривър. На депото в гарата Ходж помогна на Бел да намери бала памучен уплътнител за пренасяне на товари. Поставиха я в празния край на депото. Бел сложи визитката си в средата на балата и отброи с крачки сто и петдесет метра. След това зареди в марлина на Фрост два куршума като тези, с които е стрелял той, намери с телескопичния мерник визитката и стреля.
Куршумът мина над визитката и балата и издрънча в един стълб отзад.
Ходж погледна Бел със съжаление.
— Някак си представях, че детектив от „Ван Дорн“ ще разбира от огнестрелни оръжия. Искаш ли аз да стрелям?
— Мерникът е изместен.
— Случва се — колебливо се съгласи Ходж. — Понякога.
— Може да се е повредил, когато е пуснал пушката на релсите.
Бел забеляза следата, която куршумът остави в стълба и пресметна разстоянието оттам до целта. Извади гилзата и зареди отново, после натисна спусъка.
Визитката излетя от балата.
— Почваш да му хващаш цаката — рече Ходж. — Карай така и може да станеш доста добър стрелец, младеж.
Бел изчовърка куршума от балата и го зави в кърпичка, заедно с другия от дървото. Отиде до пощата и изпрати двата куршума в лабораторията на „Ван Дорн“ в Чикаго. Там щяха да ги изследват под микроскоп, за да разберат дали белезите от изстрелване по куршума от пробата съвпадат с тези от намерения в планината.
— Живее ли някой в лагера на Фрост сега? — попита след това той.
— Никой, с когото би искал да се срещнеш. Единственото, което още работи, е мандрата. Продават млякото в града. Готвач, прислужници, иконом, градинари, портиери — всички си заминаха с госпожа Фрост.
Бел нае един „Форд“ и се отправи към лагера на Фрост. Първо видя пристройката към портата, сложна конструкция от канари и плетеница от огромни дънери под стръмен покрив. Още при вида й на Бел му стана ясно какво представлява „лагерът“. Жителите на Адирондак бяха проявили или чувство за хумор, или маниеризъм — все едно да наречеш някоя разточителна вила „селска къща“.