— Срещали ли сме се, господине? — попита той, сякаш с надежда за малко пари назаем.
— Ще се срещнем всеки момент!
Боксьорът замахна с палката си. Беше брутално оръжие, кожена торбичка, пълна със сачми. Те й придаваха гъвкавост, така че да се нагоди според целта си, да мачка плът и кости, така че благородният профил на младежа да заприлича на телешка кайма. Пияницата реагира много бързо. С крачка напред пресече траекторията на палката и вдигна боксьора във въздуха с точно и мощно дясно кроше.
Вратата се отвори.
— Браво, хлапе!
Двама частни детективи от агенция „Ван Дорн“ — леденоокият Мак Фултън и Уолтър Кисли в карирания си костюм — хванаха падналия за ръцете и го завлачиха вътре.
— Хари Фрост ли е в онази карета?
Боксьорът не отговори.
— В нокаут е — заключи Фултън, удари му силен шамар, но без особен резултат. — Млади Айзък, не си знаеш силата!
— Дотук с първия урок по разпит на младия ни следовател — каза Кисли.
— И кой е той? — попита Фултън.
Колегите им от агенция „Ван Дор“ ги наричаха Уебър и Фийлдс, по имената на известни водевилни комици.
— Да позволиш на заподозрения да остане в съзнание — отвърна Кисли.
— За да може — изрекоха едновременно — да отговори на въпросите ти.
Младши-детектив Айзък Бел увеси нос.
— Съжалявам, господин Кисли, господин Фултън! Не исках да го ударя толкова силно.
— Учим се, докато сме живи, хлапе. Затова господин Ван Дорн изпрати колежанче като теб на нас, дъртите невежи.
— С нашия достоен пример, надява се шефът, дори богато, свястно хлапе може да се превърне в блестящ детектив.
— Междувременно, какво ще кажеш да почукаме на онази карета, за да проверим вкъщи ли си е Хари Фрост?
Тримата мъже се отправиха към края на уличката.
На ъгъла двамата партньори извадиха тежки револвери.
— Стой назад, Айзък! Не е добре да се срещаш с Хари Фрост без пистолет.
— Какъвто не ти е разрешено да носиш.
— Купих си един малък — каза Бел.
— Много предприемчиво, но гледай шефът да не разбере.
— Така или иначе, стой назад. Малокалибрено оръжие няма да спре Хари Фрост.
Тримата свиха зад ъгъла и поеха по улицата. На светлината на лампата проблесна нож и преряза поводите на конете от каретата, а един едър силует изплющя по задниците им с камшика на кочияша. Животните побягнаха покрай каретите пред депото. Вестникарчетата се пръснаха във всички посоки, за да се спасят от трополящите копита и колелетата. Точно когато каретата стигна до депото, избухна с гръмотевичен рев и ярка светлина.
Айзък Бел пръв се окопити и се спусна към улицата.
Над депото се виеха пламъци. Останалите карети бяха преобърнати, а конете лежаха с изпотрошени крака.
Улицата бе осеяна със счупени стъкла и горяща хартия. Бел потърси с поглед вестникарчетата. Бяха се сгушили под касата на една врата, с побелели от ужас лица. На паважа имаше още три момчета. Безжизнени. Първото, до което приклекна, бе Уоли Лафлин.
Книга първа
„Ела, Джозефина. В моята летяща машина…“
1.
Планините Адирондак, горен Ню Йорк
1909
Госпожа Джозефина Джоузеф Фрост — дребничка, розовобуза млада жена, с нрав на мъжкарана, със силни ръце на фермерско момиче и живи лешникови очи — летеше със своя биплан „Челере Туин Пушър“ на около триста метра над тъмните гористи хълмове на имението на съпруга си в Адирондак. Джозефина седеше на нисък плетен стол в откритата кабина, защитена от студените пориви на вятъра с подплатено палто и бричове, кожена каска и вълнен шал, ръкавици, очила и ботуши. Зад нея моторът бръмчеше равномерно, прекъсван от тропота на веригите, задвижващи витлата.