Бел скочи от самолета и без да губи време, смени пълнителя на пистолета. Корабите по кея на Фрост пречеха на детектива да вижда беглеца. Бел бе стигнал почти до брега, когато отново зърна Хари Фрост. Тичаше с пълна сила към загражденията за животни.
Още един железопътен полицай направи грешка да му се изпречи на пътя. Фрост го събори и извади револвера от колана на полицая. Негов колега извика на Фрост и извади собственото си оръжие. Фрост спря, бавно се прицели и повали мъжа с един изстрел. Не продължи да бяга. Обърна се бавно сякаш предизвикваше някой да дойде да го спре.
Бел беше стотина метра зад него. Стрелбата с пистолет бе невъзможно трудна оттам, дори с модифицирания му браунинг. Бел се засили с дългите си крака. От седемдесет и пет метра той се прицели в главата на Фрост, предполагайки, че онзи носи куршумоустойчивата си жилетка. Все още бе много далеч. Бел подпря пистолета на лявата си ръка, издиша и плавно натисна спусъка. Възнагради го вик на болка.
Ръката на Фрост притисна ухото му. Викът премина в яростен животински рев и Фрост изпразни револвера на ченгето срещу Бел. Докато наоколо му свистяха куршуми, Бел стреля отново. Фрост хвърли празното оръжие и затича към огражденията за животни. Ококорени добичета се отдръпнаха по-далеч от него. Фрост прескочи оградата и се приземи сред тях. Изплашените животни се скупчиха в другия ъгъл. Едно от говедата падна върху оградата и събори част от нея.
Животните се скупчиха около образувалия се отвор, натискът им събори останалата част от ограждението и те се разбягаха във всички посоки. Само след секунди между Фрост и Бел вече имаше стотици кастрирани бичета. Фрост се буташе край тях, крещеше им и стреляше с пистолет, който извади от палтото си.
Бел беше обграден от тичащи животни и блъскащи се рога. Опита се да си освободи място, като стреля във въздуха. Но полуделите от страх животни не спираха натиска си върху него. Детективът се подхлъзна на мазния от тор кей. Едната му пета политна във въздуха и той почти падна. Ако паднеше, животните щяха да го прегазят. Огромно биче с петно на главата се носеше към него — тексаско дългорого, лесно го разпозна благодарение на дългите годините, прекарани на Запад. Тази порода обикновено беше по-миролюбива, отколкото изглеждаше, ала това биче изблъскваше по-дребните от себе си като кегли за боулинг.
Бел прибра пистолета, за да освободи ръцете си. Видя, че няма какво да губи, а ако рискува, ще си спаси кожата, така че скочи с мълниеносна скорост, хвана бичето с двете ръце за рогата, преметна се над главата му и скочи върху гърба му. Стисна го между краката си с всичка сила, сграбчи рошавата козина между рогата в непоколебим юмрук, свали пилотския си шлем и го размаха като укротител на диви коне.
Уплашеното биче се завъртя паникьосано, изблъска останалите, прескочи една полусрутена част от ограждението и с тропот се върна обратно в него. Бел се изтърколи и с олюляване се изправи на крака. Хари Фрост не се виждаше никъде.
Бел заоглежда наоколо с надежда да види смачканото тяло на Фрост. Знаеше, че собственото му оцеляване беше резултат на изключителен късмет и не вярваше и Фрост да е извадил същия. Само че не откри нито тяло, нито дори изпуснато оръжие, скъсано палто или смачкана шапка. Сякаш убиецът се бе изпарил.
Бел продължи да го търси, докато гледачите на добитъка в паника се опитваха да съберат разпръсналите се животни. Каменните отвеси на Палисейдс хвърляха все по-дълги сенки, когато детективът се натъкна на малка тухлена постройка, на няколко сантиметра под нивото на кея. Беше кръг от тухли и хоросан, почти два метра в диаметър, отчасти покрит от дебел чугунен диск. Клекна за да го огледа. Релефно бяха отлети цифрите 1877.
Дойде един от гледачите на добитък.
— Какво е това? — попита Бел.
— Стар похлупак на гърловина.
— Виждам. Какво похлупва?
— Стар канал, предполагам. Няколко са наоколо. По тях се оттича мръсотията на животните… Ама кой може да го е преместил? Сигурно тежи тон!
— Един силен мъж — отвърна замислено Бел. Взря се в мрака под него. Имаше шахта, облицована с тухли. — До реката ли стига?
— Стигаше. Сега сигурно спира под някой кей.
Бел бързо купи едно фенерче от железопътното ченге и се върна. Насочи го надолу в шахтата, прегърби се под ниския таван и закрачи. Тунелът вървеше напред с лек наклон. Миришеше на тор и десетилетна влага. И както бе предположил гледачът на добитък, след почти четиристотин метра една дебела вертикална греда препречваше пътя. Съдейки по парчетата натрошена тухла около нея, Бел предположи, че са я забили, без да знаят за тези стари отходни канали.