Бел потопи пистолета във водата и го размърда, за да отмие калта. Ако имаше късмет, щеше да успее да стреля веднъж-дваж. Когато обаче се огледа за целта си, Хари Фрост се бе стопил в сенките.
— Фрост! — извика детективът, но му отвърна само смях изпод един отдалечен кей.
— Къде е Джозефина? — извика Бел в телефона, който откри в административната сграда до огражденията за животни.
— Добре ли си, Айзък? — попита Джоузеф Ван Дорн.
— Къде е Джозефина?
— На Бедлоус Айлънд, поправя си самолета. А ти къде си?
— Кой я наблюдава?
— Шестима от най-добрите ми детективи и двайсет и седем журналисти. Да не говорим за господин Престън Уайтуей, който кръжи на яхтата си и свети с прожектори, за да може годеницата ти да снима филм. Добре ли си?
— Идеално, стига да си взема ново витло, нови укрепващи жици за крилото и една „Ремингтън“ с автоматично презареждане.
— Изпратих съобщение на Мариан, че си добре. Къде си, Айзък?
— При кошарите за животни в Уийхоукън. Фрост се измъкна.
— Става му навик — хладно отбеляза шефът му. — Поожули ли го поне?
— Отнесох му едното ухо.
— Добро начало.
— Но това не го спря.
— Накъде се е запътил?
— Не знам — призна Бел. Главата го болеше и усещаше челюстта си, сякаш бе дъвкал трънлив плет.
— Дали ще опита отново?
— Увери ме, че няма да се спре, докато не я убие.
— Говорили сте? — Тонът на Ван Дорн подсказваше на Айзък, че ако може да види шефа си през телефона, нямаше да пропусне вдигнатите му вежди.
— За кратко.
— Как е с главата?
Айзък Бел не спираше да мисли по този въпрос, откакто се бе добрал до брега.
— Хари Фрост не е луд — каза той. — По някакъв странен начин дори се наслаждава на това, което прави. Както предупредих и Уайтуей в Сан Франциско, Фрост знае, че не му остават повече карти. Няма да се спре, докато не подпали казиното.
Джоузеф Ван Дорн рече:
— И все пак, нещата, на които е готов, за да отмъсти за мнимата изневяра на жена си, влизат в определението „луд“ за повечето хора.
— Нека те питам нещо, Джо. Защо според теб Фрост не е убил Джозефина, докато са били още заедно?
— Какво искаш да кажеш?
— Защо Фрост е застрелял Марко?
— За да сложи край на аферата, надявайки се, че тя ще се върне при него?
— Да. С изключение на едно. След като е убил Марко… ако го е убил…
— Убил го е! — прекъсна го Ван Дорн. — Говорихме за това.
— След като е убил, или се е опитал да убие Марко — повтори Бел с равен тон, — защо сега Фрост се опитва да убие Джозефина?
— Или е луд, или просто е полудял от ревност. На всички е известен с нрава си.
— А защо първо не е убил Джозефина?
— Искаш от мен да ти дам смислени причини защо един луд убива в реда, в който е избрал да убива?
— Знаеш ли какво ми каза?
— Не съм бил там, когато ти е избягал, Айзък — рече саркастично Ван Дорн.
Бел твърде много се беше вглъбил в размишленията си, за да обърне внимание на подкачането.
— Хари Фрост ми каза „Нямаш представа какви ги вършеха.“
— Какви са ги вършели? Марко и Джозефина са щели да избягат заедно, това са вършели — или поне това си е мислел Фрост.
— Не, не звучеше, сякаш има предвид само това. Подсказваше, че двамата са правили нещо друго срещу него. Сякаш бе открил някакво предателство, по-лошо от изневяра.
— Какво?
— Не знам. Но започвам да си мисля, че се борим с нещо, по-сложно от това, с което първоначално се заехме.
— Заехме се да пазим Джозефина — отвърна твърдо Ван Дорн. — Засега тази задача е достатъчно сложна не за една, ами за две детективски агенции.
Ако в теорията ти има нещо вярно, ще трябва да повикаме трета.
— Изпрати ми един „Ремингтън“ с автоматично презареждане.
Ван Дорн изпрати помощник-детектив с ферибота за Уийхоукън. Момчето бе натоварено с пушка и сухи дрехи за Бел. Час по-късно пристигна Анди Моузър с инструменти, укрепващи жици и лъскаво ново витло, завързано за решетката на колата.
— Добре, че сте богат, господин Бел. Това струваше сто кинта.
— Да се хващаме на работа. Искам до утре машината отново да може да лети. Вече махнах скъсаните жици.
Анди Моузър подсвирна.
— Еха! Никога не съм виждал скъсана рьоблингова жица.