Тези по-млади и неопитни момчета все пак виждаха, че нещо не е съвсем наред, но дали бяха достатъчно наблюдателни, за да поставят под въпрос механика майстор, познат на всички като „лудия руснак“ Платов?
— Няма проблем — каза Джозефина. — Ще му помагам.
Ръководителят на вандорнците кимна в съгласие. В края на краищата, тя беше по-добър механик от всички тях. Те се върнаха обратно при въжетата, които използваха за заграждения срещу прииждащите журналисти.
— Ще сме тук, ако ти трябваме, Джозефина.
Марко каза:
— Подавай на Платов френски ключ, Джозефина.
Тя затършува за инструмента. Не можеше да повярва на очите си. Ала се чувстваше, сякаш се будеше от кошмара, започнал няколко дни след сватбата й, когато стана свидетел на това как Хари Фрост пребива човек с юмруци и ритници почти до смърт, задето й се бил усмихнал. Съпругът й не я бе наранявал, но още тогава разбра, че някой ден ще го стори — внезапно и без предупреждение. Плащаше страховита цена за самолетите си. Беше постоянно на нокти, дори когато Хари хвалеше страстта й към летенето и й купуваше машини. Но това беше до миналата есен, когато започна да подозира Марко.
Хари действа светкавично. Първо я изключи от завещанието си. След това изрева в лицето й, че ще я убие, ако посмее да поиска развод. И когато я хвана здраво в капана си, отказа да плати дълговете на Марко и да откупи машината, която им бе нужна, за да се състезава Джозефина за купата „Уайтуей“. Когато Хари покани Марко на лов, тя очакваше най-лошото.
Сигурна беше, че това е уловка, за да изведе Марко в гората и да го убие под алибито „ловна злополука“.
Ала Марко имаше план да спаси и себе си, и Джозефина, и да се намеси в състезанието — блестящ план да фалшифицира собственото си убийство и да накисне Хари.
Той повреди телескопичния мерник на ловната пушка на Фрост и се разположи така, че да скочи на тясна издатина точно под ръба на скалата, когато Хари стреля. Джозефина щеше да премине оттам, за да види стрелбата, а Хари Фрост щеше да избяга. Марко щеше да се престори на мъртъв, тялото му — отнесено от течението на Норт Ривър. Жестокият съпруг на Джозефина щеше завинаги да остане в лудницата, където му е мястото. А Джозефина щеше да е свободна да омае Престън Уайтуей, богатия вестникар от Сан Франциско, за да спонсорира участието й с нов моноплан на Челере. По-късно, след като Хари се озове зад решетките, Марко щеше да се появи от горите на Адирондак, сякаш е загубил паметта си за всичко, освен че е бил ранен от Хари Фрост.
Ала нещата много се объркаха. Хари все пак уцели Марко — Джозефина видя със собствените си очи как италианеца пада от скалата, а Хари избяга.
Джозефина страшно се уплаши за живота на Марко и се чувстваше виновна за плана, който от дистанцията на времето вече й се струваше твърде несигурен. Искаше й се Марко да не я беше склонил. Точно както съжаляваше, че изпълнява плана им да позволи на Уайтуей да спонсорира участието й в състезанието. Просто никога не й бе хрумвало, че богатият, хубав вестникарски магнат ще се влюби в мъжкарана, израсла във ферма.
Някои жени биха казали, че възможността да му стане съпруга е шанс, който тя не заслужава, но тя не искаше този шанс. Обичаше Марко и скърбеше за него. И сега, ненадейно, неочаквано се оказа, че той е добре — беше като закъснял коледен подарък.
— Марко? — прошепна тя. — Марко? Какво се случи?
— Какво се случи ли? — промълви той тихо, докато продължаваше да оглежда крилото на моноплана. — Съпругът ти пропусна, но не толкова, колкото очаквахме. Проклетите му едрокалибрени патрони почти ми отнесоха главата.
— Знаех си, че трябваше да сложим халосни. Повредата на мерника беше твърде рискована.
— Хари Фрост е твърде умен за халосни. Вече ти го казах. Откатът щеше да е по-слаб, звукът — също. Трябваше да е истински куршум. Но подцених лукавството му. Само след един изстрел явно е разбрал, че нещо не е наред с мерника. Компенсира още на втория опит. И изведнъж летях надолу.
— Видях!
— Убедителен ли бях? — попита Марко с още едно смигване.
— Мислех, че си мъртъв… О, скъпи мой! — тя едва се сдържаше да не му се хвърли на врата.
Мустаците му помръднаха от усмивка.
— Аз също си мислех така. Паднах на издатината, както трябваше, но пък загубих съзнание. Когато се събудих, се беше стъмнило. Замръзвах. Ужасно ме болеше главата. Не можех да движа ръката си. Знаех само, че съм жив и че по някакво чудо Хари не ме бе открил, за да ме довърши.